Читать «Машините на Бога» онлайн - страница 8
Джек Макдевитт
— Бих могла да го направя. — Още една лъжа. Явно в момента беше включила на автопилот.
Той поклати глава.
— Дори когато си тук, не си тук. — Очите му най-сетне срещнаха нейните. Погледът му беше суров и я държеше на разстояние. — Кога е следващият ти полет?
Тя стисна ръката му, не усети никаква реакция и я пусна.
— Следващата седмица. Ще евакуирам екипа на Академията на Куракуа.
— Все същото, нали?
— Виж, Кал…
— Не — прекъсна я той. — Виждал съм очите ти, когато заговориш за онези места, Хъч. Знам какво става с теб, когато се приготвяш за тръгване. Известно ли ти е, че обикновено не можеш да дочакаш да се махнеш? Според мен ти никога няма да можеш да се установиш на едно място. — Гласът му трепереше. — Хъч, аз те обичам. И винаги е било така. Така и ще бъде, макар че повече няма да го казвам. Бих дал всичко за теб. Но ти си недостъпна. В крайна сметка би ме намразила.
— Никога!
— Напротив. И двамата знаем, че ако кажа: „Добре, хайде да започнем всичко отначало“, ти се обаждаш на еди-кой си, казваш му, че няма да заминеш за Куракуа, където и да се намира това, и веднага ще съжалиш за стореното. Веднага. Но ще ти кажа и още нещо: когато изляза от колата, а ти ми махнеш за сбогом и потеглиш, ще се почувстваш облекчена. — Той я погледна и се усмихна. — Хъч, Пеп е добра жена. Би ти харесала. Радвай се за мен.
Тя кимна. Бавно.
— Трябва да вървя. Дай една целувка за спомен.
Тя успя да докара една усмивка. Видя отражението й на лицето му.
— За спомен — каза тя и впи устни в неговите.
Няколко минути по-късно, когато зави по околовръстното на север, реши, че той не е прав. Поне за момента тя изпитваше само съжаление.
Ураганите бяха най-любимото време на Емили. Наслаждаваше се на това да сяда пред камината с чаша „Кианти“, да слуша как вятърът вие около централния купол и да гледа как дърветата се огъват. Беше влюбена в тях, макар че от година на година ставаха все по-силни и все по-лакоми, че рушаха брега и островът постепенно потъваше.
Може би тъкмо затова ги обичаше толкова: те бяха част от сложния механизъм на постоянно покачващи се морета, отдръпващи се гори и напредващи пустини, който най-накрая беше принудил неохотните политици да започнат да действат след тривековно пренебрегване на проблема. Може би твърде късно, поне за нея. Но в дълбокия гърлен рев на бурите тя чуваше гласа на планетата.
Ричард Уолд беше поразен от нея при първата им среща.
Това беше станало по времето, когато археологията се занимаваше още само с разкопки на Земята. Седяха един срещу друг на един семинар по хетска скулптура. Той беше пренебрегнал скулптурата, но пък беше преследвал Емили през цели три континента, включително в някои от най-мизерните кръчми в Средния изток.
След смъртта й не се беше оженил повторно. Не че не беше успял да се съвземе от загубата или че не беше си намирал други. Но онова, което беше преживял с нея, никога не се повтори, дори за миг. Страстта му към Емили беше намалила до минимум дори любовта му към древното знание. Не вярваше, че някога ще намери подобна жена.
