Читать «Машините на Бога» онлайн - страница 9

Нейна беше идеята да се установят в Мейн, достатъчно далеч както от окръг Колумбия, така и от Ню Йорк. Тук той беше написал „Вавилонско лято“, книгата, която го направи известен. Тук бяха прекарали Деня на благодарността, наблюдавайки буря подобна на тази, когато дойде съобщението, че вече може да се пътува до звездите. (По онова време нито Ричард, нито Емили разбираха какво му е толкова специалното на това, а още по-малко как то щеше да промени професията им.) Беше точно две седмици преди тя да загине на път за семейството си, което искаше да посети преди празниците.

Дъждът биеше в прозорците. Смърчовете в двора и в двора на Джаксън оттатък улицата се превиваха. Вече нямаше такова нещо като сезон на ураганите. Те се появяваха по всяко време на годината. От 1 януари този беше седмият. Бяха го нарекли Гуен.

Ричард преглеждаше записките си за Великите монументи — трябваше да напише статия за „Археологически преглед“. Ставаше въпрос за дискусия по въпроса за разочарованието, че човечеството не се приближава до отговора на въпроса за Строителите на монументите след двайсетгодишни усилия. Той твърдеше, че има нещо, което обяснява защо те не могат да бъдат намерени: че без директен контакт те (Строителите) са се превърнали в митична сила. Че вече се знае, че е възможно да се създаде напреднала култура, отдадена на онези аспекти на съществуването, които правят така, че животът да си струва и дори да е благороден. И че това е начин да се обясни мотивацията за издигането на паметници с такава убедителна красота.

А може би щеше да е най-добре, ако човечеството никога не разбереше кои са те и ги познаваше само чрез изкуството им. Човекът на изкуството е винаги по-нисш от творението си. Какво в края на краищата са гръцките скулптори или Сезан и Маримото без произведенията си? Познанието от самия извор едва ли може да доведе до нещо друго, освен разочарование. И въпреки това… И въпреки това какво ли не би дал той, за да седи тази нощ тук, да слуша как бурята хлопа по вратата, да слуша Петата на Бетовен и да си говори с някое от онези същества! За какво си мислеше на върха на онзи хребет? На Хъч й се струваше, че разбира, но какво всъщност ставаше в неговата глава? „Защо дойде тук? Знаеше ли за нас? Да не би просто да се скиташ из Галактиката и да търсиш чудесата й?“

„Сама ли беше?“

Ураганът беше завихрил след себе си двестакилометрови ветрове. По моравата заплющя черен дъжд и разтърси къщата. Над покривите летяха сиви облаци, разкъсвани от сиво-синкави камшици. Металната табела на покрива на аптеката на Стафорд се мяташе и дрънчеше — сигурно пак щеше да се откачи.

Ричард пак напълни чашата си. Беше му хубаво да седи с чаша топло бургундско до очукания еркерен прозорец и вятърът да завихря мислите му. Чувстваше се много по-сам в такова време, отколкото дори на Япет. Обичаше усамотяването. Не разбираше точно как, но това беше свързано със същата страст, която го обземаше, когато се занимаваше с отдавна загинали цивилизации. Или пък слушаше мърморенето на океана по бреговете на времето…