Читать «Машините на Бога» онлайн - страница 233

— Около совалката се навяват преспи — каза Анджела. — Мисля, че ще е по-добре, ако променим местоположението си. Няма да е много приятно, ако бъдем погребани тук.

— Тръгвай — каза Карсън.

Издигнаха се. Навигационните светлини озариха почернелия сняг. Вятърът подметна совалката и издуха натрупаното по корпуса й.

Светкавица проряза нощта. Изчислиха разстоянието по гърма, опитаха се да познаят какъв ефект ще има върху местното налягане на въздуха. Беше на около дванайсет километра от тях. Анджела приземи совалката много внимателно.

Направиха си кафе.

— Има логика — каза Карсън. — Ние през цялото време знаехме, че местните жители са минали през всичко това и са оцелели. Освен може би градското население. — Той я погледна сериозно. — Мисля, че си права. За Оз де. Кога се сети?

— Преди няколко часа. Мислих колко много Оз прилича на град. Кого са се опитвали да заблудят? — Тя го целуна леко по бузата. — Чудя се дали са разбирали какво представляват тия неща? И откъде са идвали?

— Аз пък се чудя — каза Анджела — дали по този начин е започнала организираната религия. — Всички се разсмяха.

Пак просветна. Този път по-близо.

— Може би трябва да обърнем малко внимание на бурята — предложи Хъч.

Анджела кимна.

— Май наистина идва насам, нали?

Падна още една мълния, по-наблизо, и освети кабината.

— Мисля, че ни е видяло — каза Хъч.

— Ей! — Анджела я стисна за рамото. — Гледай да не ти гръмне въображението от пренатоварване.

— Просто си святка — прошепна Карсън.

За да вземе някакви предпазни мерки обаче, Анджела запали двигателите.

— Какъв е обхватът на сензорите ни в момента? — попита Хъч.

— Нулев. Ако трябва да летим, ще бъде абсолютно слепешката.

Дълга светкавица потече между земята и небето и за момент равнината се освети от край до край. После пак изчезна. Изтътна гръм.

— Наистина идва насам — прошепна Анджела.

— Мисля, че не е хубаво да излетим в този вятър, ако не се налага — каза Карсън. Тъкмо щеше да добави нещо, когато едно огнено кълбо проряза небето. Видяха го как прекоси тъмнината от дясно на ляво, как спря и започна да става все по-ярко.

— Копеле мръсно! — извика Анджела. — Обръща към нас. — Дръпна лоста и совалката подскочи във въздуха. Вятърът виеше. Петното в нощта пламтеше — синьо-бяла звезда, която изгаряше, за да се превърне в нова.

— Закопчейте се! — извика Хъч.

Совалката се издигна рязко и светлото кълбо мина под тях. Чуха последвалия рев, усетиха ударната вълна и видяха как към небето изригва бял гейзер.

Хъч погледна Анджела:

— Странен метеорит, а?

— И на мен така ми се струва.

Вятърът ги повлече, направо ги издуха към небето.

Докато Анджела се опитваше да свали совалката към повърхността, до тях удари гръм и нощта се изпълни със светлина. Електронните уреди замряха и совалката се заклатушка като луда. В пилотската кабина нахлу пушек.

Анджела задейства противопожарната система, балансира совалката и отново започна да я издига.

— Горе е по-безопасно — каза тя.

— Не! — извика Карсън. — Долу! Свали ни долу!