Читать «Машините на Бога» онлайн - страница 234

— Франк, трябва да можем да маневрираме. Долу ще сме неподвижна мишена.

— Не, Анджела. Кацай!

— Ти си луд — обади се Хъч.

Удари още един гръм.

— Кацай — повтори Карсън. — Веднага!

Хъч го гледаше на монитора си. Той събираше контейнерите с кислород, които бяха подготвили.

Анджела бутна лоста напред.

— По-добре е да се опитаме да се издигнем — запротестира тя.

— Как може човек да се издигне над метеорите? — попита Карсън съвсем спокойно.

Статусните лампички премигнаха, но продължиха да светят. В задната част нещо експлодира и совалката се изпълни с рев. Започнаха да падат.

— Улучи ни! — извика Хъч.

Небето беше изпъстрено със светкавици.

— Петдесет метра — предупреди Анджела. — Кацаме.

Удариха се в равнината, като изхвърлиха фонтани от сняг и пепел. Друг метеор летеше през небето точно към задната част на совалката. Видяха го как спира и започва да става по-ярък.

— Навън — изкрещя Карсън. — Бягайте!

Хъч се търколи в снега, стана и побягна.

Карсън беше точно зад нея.

— Тичайте — извика той. Носеше три контейнера. Изпусна единия, но не се върна да го вземе.

Огненото кълбо се приближаваше откъм веригата възвишения на север.

Побягнаха. Снегът беше твърд и се трошеше под краката им. Хъч падна отново. Мамка му!

— Сигурна ли си, че знае какво прави? — попита Анджела.

— Да — отвърна Хъч. — Давай по-бързо.

Метеорът оставяше огнена следа. От него се отделяха късове и падаха надолу.

— Лягайте! — извика Карсън. Хвърлиха се в снега.

Огнената топка улучи совалката и я взриви. Право в целта.

Земята се разтърси, ледената равнина се освети и тримата бегълци потънаха сред ураган от сняг и почва. По енергийното поле на Хъч трополяха камъни и отломки.

Когато поутихна, Карсън включи фенера си. На мястото на совалката видяха само един кратер.

Анджела потръпна, погледна небето, погледна и фенера и каза:

— Я изгаси това чудо.

Карсън се подчини.

— Щом казваш. Но мисля, че вече няма да ни се случи нищо.

Тя се опита да се зарови в снега, да се скрие от облаците.

— То въобще не преследва нас — каза Карсън.

— Как така? — изненада се Анджела.

Пак засвятка.

— Правите ъгли — обясни той. — Целило се е в совалката. Твоята летяща кутия.

През следващите няколко часа електричеството в небето изчезна. Тримата седяха тихо и гледаха как бурите утихват.

— Мисля, че разбирам защо жителите на Куракуа са използвали образа на Строителите, за да изобразят смъртта — каза Франк.

— Защо? — попита Анджела.

— Ами те са посредникът. Идват — и след тях идва смъртта. Вероятно не са си правили труда да се приземяват, да се представят и да обясняват какъв е проблемът. — Той се усмихна. — Знаеш ли, Хъч, Ричард беше прав. Извънземни няма. Всички сме хора.

— Като Джордж — каза тя.

— Да — каза Карсън. Погледна Анджела и обясни: — Не са можели да спрат проклетите неща и заради това са създали конструкции, които да ги привличат. Просто са им дали какво друго да нападат.

— Хрумна ми нещо — каза Анджела. — Това — и тя махна към небето напосоки — е част от вълната, която е ударила Бета Пас около петхилядната година преди новата ера, Куракуа — хиляда години преди новата ера, и Нок — около четиристотната от новата ера. Горе-долу. Нали?