Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 97

От този момент нататък всичко тръгна гладко и бързо. Колата, която ни избута, беше откачена от снаряда и бързо се отдалечи. Само за няколко минути тя напусна цевта.

На екрана, отразяващ събитията пред носа, се виждаше вътрешността на цялата цев чак до онази светла точка, през която влизаше дневната светлина. По цялата дължина барабанът за изстрелване беше подплатен с дебел пласт лед.

VII

От малката решетка в челната кабина отново се разнесе режещият глас на чудовището и четиримата роби, които бяха заедно с мен, побързаха да изпълнят заповедта. Пристъпиха до прозрачните торби, като не забравиха и пострадалия си другар и му помогнаха да нахлузи материята около себе си. Направи ми впечатление, че и мъжете в предната кабина се пъхат в торбите, които се спущаха пред контролните прибори.

Огледах се и видях, че едната от прозрачните торби в нашата кабина е закачена така, че от нея бих могъл да наблюдавам какво става в челната кабина, но единият от робите точно в този момент се мушваше в нея. Не исках да загубя тази благоприятна позиция, дръпнах мъжа за рамото и замахах гневно с ръце. Без да се противи, той се измъкна и се отдалечи към друга свободна торба.

Стиснах здраво чантата на Амелия и се промуших през цепнатината, все още недоумявайки защо е всичко това. Щом се озовах вътре, материята увисна край мен като перде. Почувствах, че някъде отгоре постъпва чист въздух, така че въпреки притеснението от затвореното пространство в торбата не беше непоносимо.

Видимостта ми към кабината с уредите беше намалена, но въпреки всичко виждах три от екраните. Това бяха тези, на които се виждаше какво става пред, зад и встрани от снаряда. Последният екран, естествено, беше съвършено тъмен, защото от всички страни снарядът беше обгърнат от стените на барабана.

Неочаквано силна вибрация разтърси корпуса и в същото време усетих, че политам. Инстинктивно пристъпих назад, за да запазя равновесие; нищо не се получи, защото материята около тялото ми здраво ме държеше. Чак сега схванах част от функциите на торбите — колкото повече цевта се вдигаше, толкова по-плътно ме обгръщаше прозрачната материя, която всъщност ме държеше да не падна. Така че когато издигането спря, се оказа, че не мога да направя никакво движение. Краката ми не докосваха пода и на практика лежах, а цялата ми тежест беше поета от торбата. Оръдието не спря да се повдига, докато не застанахме под ъгъл около четиридесет и пет градуса към хоризонта.

Веднага щом операцията приключи, на екрана, който показваше задната страна на снаряда, блесна силна светлина и усетихме мощен тласък. Огромна, почти непоносима тежест се стовари върху ми, тъканта около мен се прилепи още по-плътно. И въпреки това ударът на ускорението ме притискаше като с огромна ръка.

След първия тласък, освен налягането не усетихме нищо повече — ледът беше наслоен с изключителна точност и излъскан като огледало. Гледах екрана за задно виждане и в тъмнината виждах само четири лъча бяла светлина; пред нас беше дневната светлина, струяща от дулото. В началото приближаването към нея беше едва доловимо, но след няколко секунди тя започна да се движи към нас с все по-голяма скорост.