Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 35

— Тогава вземете и шапката си — засмях се аз, развеселен от тази внезапна проява на женска слабост.

Амелия бързо напусна лабораторията. Няколко минути гледах разсеяно циферблатите, сетне, подчинявайки се на внезапен порив, също слязох от седлото и отидох в хола, за да взема шапката си. Щом ни предстои експедиция, аз също трябва да съм облечен, както подобава!

Тласнат от нова идея, взех от всекидневната две чаши, налях малко коняк и се върнах с тях в лабораторията.

Амелия беше пристигнала преди мен и вече се беше покачила на седалката. Поставила бе чантичката си на пода на Машината точно пред седлото, а на главата й беше сложена шапката.

Подадох й едната чаша:

— Да пием за успеха на нашето приключение.

— И за бъдещето — отвърна тя.

Отпихме от коняка, след което оставих чашите на една от пейките встрани. Качих се на седлото зад Амелия.

— Сега вече сме готови — обадих се аз, след като се уверих, че шапката е добре нахлупена на главата ми.

Амелия улови здраво велосипедното кормило с две ръце и го дръпна към себе си.

IV

Цялата Машина на времето се залюля, като че всеки миг щеше да се прекатури напред в някаква пропаст, при което извиках силно от уплаха и здраво се хванах за тялото пред мен.

— Дръжте се! — малко неуверено каза Амелия, защото бе съвсем ясно, че за нищо на света нямаше да я изпусна от ръцете си.

— Какво става? — извиках аз.

— Няма нищо страшно… това е резултат от преминаването в четвъртото измерение.

Отворих очи, огледах се плахо и за своя изненада установих, че Машината все още е здраво стъпила на пода на лабораторията. Стрелките на стенния часовник вече се въртяха бясно напред, слънцето буквално пред очите ми изгряваше и залязваше. Едва отбелязали появата му, над нас отново се спущаше мрак и като черно одеяло обгръщаше къщата.

Без да искам, поех по-дълбоко въздух, притеглени от въздушната струя, няколко косъма от косата на Амелия се залепиха за устните ми. Въпреки изключителното вълнение от пътешествието не пропуснах възможността да се насладя на тази известна само на мен близост.

— Страхувате ли се? — извика Амелия.

— Да! — отвърнах честно, тъй като моментът не беше подходящ за преструвки.

— Дръжте се здраво… няма опасност.

Говорехме силно, само защото бяхме много развълнувани, в четвъртото измерение беше извънредно тихо.

Слънцето продължаваше с все по-голяма скорост да изгрява и залязва. Всеки следващ период на мрак бе по-кратък от предишния и съответно периодът на дневна светлина траеше колкото този на мрак. Машината на времето се движеше все по-бързо напред в бъдещето.

За няколко секунди само денят и нощта се сменяха така бързо, че вече почти не можехме да ги отличим и около нас цареше сивкав сумрак. Предметите в лабораторията се виждаха като през мъгла и само слънцето очертаваше светла, сякаш закована за тъмносиньото небе, пътека.

Когато заговорих на Амелия, тънките жички от косата й отлетяха от устните ми. Край мен картината беше изключително вълнуваща, но въпреки цялата й необичайност за нищо на света не можеше да се сравни с чувството, което събуждаше присъствието на това момиче в ръцете ми. Тласнат без съмнение от допълнителната порция коняк, събрах кураж и приближих лице към нея, за да уловя с устни няколко косъма от косата й. Повдигнах леко глава, така че да усетя как гъделичкат езика ми. Амелия с нищо не показа, че е усетила, и улових с устни още жички от косата й. Третия път наклоних глава встрани, за да не се смъкне шапката ми, и притиснах леко устни до гладката бяла кожа на врата й.