Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 155

Повече от ясно беше, че това съвсем не е първият път, когато огненият лъч се пуска в действие — погледнах отново и забелязах телата на няколко убити да висят на ръба на ямата. Нямаше как да разбера дали при излизането на чудовищата е имало хора наблизо, но едно беше сигурно — сега марсианците държаха любопитните на разстояние, докато не бъде завършена работата по сглобяването на машините.

Огледалото продължаваше да се върти над ръба на ямата, но нов изстрел не последва, поне докато аз наблюдавах.

Насочих вниманието си към самите чудовища. По-големите сили на гравитацията бяха деформирали телата им. Вече споменах колко меки бяха телата на тези противни същества; притиснати от по-високото атмосферно налягане, приличащите на балони туловища се бяха разлели и приплескали, което ги правеше още по-ужасни наглед. Това, което беше най-близо до мен, се беше удължило поне с петдесет процента, което значеше, че бе станало около седем стъпки дълго. Пипалата му не се бяха удължили, но изглеждаха по-плоски и повече от всеки друг път приличаха на змии. Налягането се беше отразило и на физиономиите им. Очите, които, както и преди бяха най-изпъкналата част на лицето, бяха непроменени, но V-образната форма на устата беше още по-подчертана, а дишането — чувствително по-трудно. От устите им не преставаше да се точи лепкава слюнка.

Никога не съм можел да гледам чудовищата без чувство на погнуса, но сега едвам се владеех при вида на променените им тела. Отдръпнах се от наблюдателния си пост, но се наложи да полежа, докато овладея треперенето на цялото си тяло.

Щом повъзвърнах присъствието на духа си, допълзях обратно до Амелия, която ме чакаше, и с дрезгав шепот й разказах какво съм видял.

— Аз също трябва да видя — заяви тя и се приготви да тръгне нагоре към края на коридора.

— Не — спрях я аз и я улових за ръката. — Твърде опасно е. Ако беше видяла само…

— Тогава и на мен щеше да се случи същото, което и на теб — при тези думи тя издърпа ръката си и започна да се катери внимателно по коридора. Седях в мъчително очакване да стигне до края и да надникне в ямата.

Амелия остана там не повече от няколко минути, след което се върна невредима. Лицето й беше станало бяло като сняг.

— Сглобят ли машината, няма сила, която да ги спре, Едуард.

— Чакат ги още четири машини — напомних й аз.

— Трябва да измислим начин да предупредим.

— Не можем да мръднем оттук! Нали видя труповете в ямата? В мига, в който се подадем, и ще бъдем мъртви.

— Трябва да се направи нещо.

Замислих се. Полицията и армията не можеше да не са разбрали за опасността, която този снаряд представлява. Нашата задача сега беше не да ги предупредим, а да им изясним до каква степен се простира опасността. Може би не знаеха, че в този момент към Земята се носят още девет снаряда.

Правех усилия да запазя спокойствие. Не можех да допусна, че военните са безсилни да се справят с чудовищата. Всяко смъртно създание, което може да умре от нож, би трябвало да може да бъде унищожено и с куршум или оръдеен снаряд. Огненият лъч беше ужасно и смъртоносно оръжие, но той не правеше чудовищата по-малко уязвими. И земното притегляне беше срещу нашествениците. Бойните машини бяха всесилни в условията на разредения въздух на Марс; щяха ли обаче да са толкова подвижни и тук, на Земята?