Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 153

При мисълта за тях усещах почти физическа болка, защото цялото ми същество копнееше да се присъедини към себеподобните си.

Малко по-късно, вече поуспокоен, си дадох сметка, че хората, които биха дошли, за да разгледат снаряда, всъщност са изложени на огромна опасност. И колко много ми се искаше да вярвам, че излизайки навън, чудовищата ще се озоват пред наредени в кръг дула на оръдия!

Макар подобна перспектива да не вещаеше нищо добро за нас с Амелия, бях почти сигурен, че чувам гласове отвън и мислейки за тях, чувствах, че по лицето ми се стичат сълзи.

Най на края, убеден че за момента нищо не може да се направи, тръгнах обратно към Амелия.

IV

Измина много време, преди да забележим някакви признаци на раздвижване от страна на чудовищата или на хората, които бях си въобразил, че са отвън. Всеки два или три часа се изкатервах нагоре по коридора, но люкът си стоеше все така здраво залостен.

Условията в нашата кабина, въпреки слабото понижаване на температурата, ставаха все по-непоносими. Светлините бяха запалени и въздух постъпваше, но хранителните припаси гниеха бързо и изпълваха помещението с отвратителна воня. Пробитата тръба продължаваше да тече и ниските части на кабината бяха вече наводнени. Опасявайки се от последиците, се стараехме да вдигаме колкото се може по-малко шум, за да не ни чуят чудовищата. Марсианците обаче бяха твърде заети със собствените си работи, защото шумът отвъд люка на тяхната кабина не стихваше нито за миг.

Гладни, уморени и уплашени седяхме сгушени на металния под на кабината в очакване на възможност за бягство.

Трябва да сме заспали, защото неочаквано усетих, че се събуждам с чувството, че е настъпила някаква промяна. Погледнах часовника си, който бях извадил от джоба си и бях закачил на един от илиците на фланелката си, и пресметнах, че от момента на пристигането ни са изминали близо двадесет часа.

Събудих Амелия, която беше опряла глава на рамото ми.

— Какво има? — попита тя.

— На какво ти мирише?

Тя задуши наоколо, сбърчвайки нос.

— Нещо гори — казах аз.

— Да — съгласи се тя, сетне извика: — Да, мирише ми на запалени дърва!

Обзе ни неудържимо вълнение — нямаше друга миризма, която да ни накара да се чувстваме повече у дома си.

— Люкът! — сетих се аз. — Най-сетне е отворен!

Амелия беше вече на крака.

— Хайде, Едуард. Докато не е станало твърде късно!

Грабнах чантата й и я поведох нагоре по стръмния коридор. Пуснах я да върви напред, за да мога да я подкрепя, ако се подхлъзне и падне. Изтощени от преживяното, ние се движехме бавно… но се качвахме за последен път, вън от ада на марсианския снаряд, към свободата.

V

Обзети от предчувствие за опасност, на няколко ярда от края на коридора спряхме и се загледахме в небето над нас.

Дълбоко и синьо, то твърде малко приличаше на марсианското небе; над нас се простираше прохладна, спокойна синева, каквато обикновено имаме щастието да наблюдаваме в края на горещ летен ден. Прозрачни перести облаци, леко обагрени в червено от лъчите на залязващото слънце, се движеха плавно. Под тях се търкаляха кълба гъст дим, наситени с миризма на изгоряла растителност.