Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 144

Никой от нас не можеше да докаже предположенията си. Поне засега преселването беше спряло.

Междувременно бяха изминали вече много дни от началото на нашето пътуване и Марс се виждаше на екрана като малка светеща топка, отдалечена на хиляди мили далеч зад нас. Полека-лека интересът ни към нея намаляваше и се насочваше към екрана за предно виждане, на който вече лесно различавахме родната планета: мъничко светло петно, неописуемо и спокойно.

VI

С течение на времето лостовете по командното табло ми ставаха все по-понятни и имах чувството, че схващам предназначението на повечето от тях. Успях дори да разгадая и смисъла на думата „мишена“ и разбрах, че това може би е най-важният от всички лостове. Научих се как да го използвам, докато наблюдавах Земята на големия екран. Амелия беше тази, която първа видя нашата планета — ярка точка близко до ръба на екрана. Гледката привличаше еднакво силно и двама ни, а съзнанието, че с всеки изминат ден се приближавахме с хиляди мили към източника на тази светлина, засилваше вълнението ни. Всеки следващ ден точката се приближаваше все по-близо до ръба и съвсем скоро можеше съвсем да изчезне от погледа ни. Опитах се да направя някаква корекция с лостовете на таблото, но всичко беше напразно.

Тогава в отчаянието си Амелия предложи да завъртя копчето, с което на екрана се появяваше светлият пояс. Показа се нов, още по-странен пояс, чийто кръг с кръстосани линии беше фиксиран на нашата планета. Това съвсем ме обърка, като че устройството имаше своя собствена логика.

В мига, в който се появи вторият пояс, под образа му се показаха няколко странни картини, чийто смисъл не разбрахме, но по-важно беше, че действието ми предизвика някакъв отговор.

— Това сигурно значи, че трябва да променим курса — обади се Амелия.

— Но курсът е бил определен съвсем точно още на Марс.

— И въпреки всичко смятам, че вече не летим към Земята.

Поспорихме известно време, но не можех да пренебрегвам повече необходимостта да демонстрирам способностите си на пилот. Под окуражителния поглед на Амелия се настаних пред главния лост, улових го с две ръце и се опитах да го поместя встрани.

Силен тътен проеча из целия снаряд, ние с Амелия отхвръкнахме встрани и всичко, което не беше добре закрепено в кабината, се разлетя над главите ни.

Когато дойдохме на себе си, разбрахме, че действията ми са имали обратен на желания ефект. Земята беше изчезнала от екрана. Твърдо решен веднага да поправя грешката си, преместих лоста в противоположната посока, но не и преди да се уверя, че здраво се държим. Този път корабът изви рязко в друга посока и макар че наоколо всичко трещеше и гърмеше, успях да върна Земята на екрана.

Нужни бяха още няколко корекции, докато съумях да наместя образа на Земята в центъра на малкото кръгче главния пояс. Сега вече бях сигурен, че се движим в правилна посока.

Всъщност установих, че Снарядът често се отклонява от курса и се наложи всеки път да правя подобни корекции.

С този процес на опити и грешки разбрах най-после как системата от пояси би трябвало да функционира. Най-главният и най-ярък пояс показваше основната цел на полета, а по-бледите, подвижни пояси — посоката на движение. Ето защо образът на Земята беше непрестанно пред очите ни и не оставаше място за съмнение относно намеренията на чудовищата.