Читать «Машина за ангели» онлайн - страница 162

Отново — заръчва тя и наистина двайсет и пет минути по-късно пътническият експрес минава покрай тях и Джо направо ръмжи като животно, нещо, което абсолютно никога преди не е правил.

— Ммм… — Дръзката рецепционистка шепне в шията му и размърдва рамене, след това го поглежда през разпилените кичури на косата си. Този ъгъл променя лицето й или може би просто го очертава по-ясно, понеже Джо преживява странно преливане — внезапно, мощно deja vu. Виждал съм те и преди. Но къде? Тя не е враг и не е дилър на антики, нито е полицайка, в това поне е сигурен. Споменът е по-приятен… и много, много по-стар… ох.

— О, мътните го взели! — възкликва той. — Не Полиана. Поли, като Моли. Моли като Мери. Мери като Мари Анжелика…

— Видя ли? — Мънка щастливо Поли Крадъл. — Планът ми беше много по-добър от твоя. Представи си колко проблеми щяxa да възникнат, ако беше разбрал всичко това, преди да влезем в леглото.

— Брат ти ще ме убие.

— Всъщност няма.

— Но…

— Няма. Ще бъде много доволен. Иначе ще му дам да се разбере! — Тя целува Джо сочно и заспива, просто ей тъй, на рамото му.

Мърсър Крадъл не е точно сираче, а по-скоро поверениче С други думи, родителите му са сключили договор за отглежда, нето му и са поели задължение към лондонския клон на „Нобълуайт“, същата фирма, която се занимаваше с по-пипкавите дела на Матю Спорк и правеше същински чудеса, за да го държи извън затвора — начинание, в което в крайна сметка не постигнаха успех.

Родителите на Мърсър са избрали подобен неконвенционален подход към образованието и отглеждането, за да не стане обществен скандал замесването им в създаването на дете — връзката им беше едновременно тайна и главозамайващо неприлична по много причини. Поради това Мърсър получаваше цялата грижа и фискална сигурност, които може да си пожелае едно момче, като изключим каквато и да е информация за биологичните си предци. Личната си привързаност той вложи в старшите партньори и поредица гувернантки, учители, прислуга и шофьори. В деня на пълнолетието му мистър Нобълуайт — твърде колебливо и не без съжаление — заведе повереника си в „Кларидж“. След превъзходен телешки пай и докато сервитьорът се трудеше над crepes „Сюзет“, Джона Нобълуайт положи на масата тънък бял плик, в който, както каза, се намираше чек за значителна сума пари и истинската и вярна история на родителите на Мърсър, вътре бяха изброени и множество добри и разумни причини за нежеланието на създателите му да го признаят.

Мистър Нобълуайт беше срамежлив човек. Беше бузест, с щръкнал нос и тайно вярваше, че според секретарките му прекомерно се поти. Гордееше се с професионалния си подход и не пестеше усилия в работата си. Проучванията му бяха подробни, така че никога, ама никога да не бъде хванат в крачка или грешка за каквото и да било. И все пак, когато Мърсър Крадъл беше съвсем малък, неведнъж се беше случвало Джона да го носи на конче през канцеларията. После бе нарушил доживотното си въздържание и бе завел Мърсър на футболен мач, където една жена от Тисайд му сипа кетчуп в скута и го нарече дърт грозник и нафукано конте. Джона Нобълуайт беше грозен, а не беше й млад, но в никой случай не беше нафукан. Този тип хора се познават от пръв поглед. Те са затворено общество. Фамилията Нобълуайт, както всяко същинско конте би могло да обясни на дамата, беше английски превод на „Еделвайс“. Измислица, изсмукана от пръстите в Дувър, и всеки, който трябва да се снабди с ново име, когато тръгне на път, не е нафукан. Но, вместо да сподели нещо по този повод или дори да се възпротиви на дамата от Тисайд, че не й е сторил зло и е тук на мача само за да направи по-малко ужасен уикенда покрай рождения ден на едно нежелано дете, Джона скри случката от Мърсър и ликуваше (макар и без разбиране или радост), и с такава точност възпроизвеждаше виковете на мъжете около себе си и тактическите теории, които бе наизустил по повод мача, че Мърсър Крадъл сметна настойника си за най-вещия във футбола човек в Лондон и се къпеше в славата му.