Читать «Марш обратно във нощта беззвездна» онлайн - страница 2

— Да? Здравейте? Кой…

Отговорът му секна. Как се беше справил? Не усещаше присъствието на говорен механизъм. Но, все пак, изглежда долавяше слабото ехо на собствения си отговор подобно на обратна връзка с тенекиен тембър. Откъде? Източникът не се поддаваше на локализация.

След това му се стори, че няколко гласа се преплитат — забързани, тихи, отдалечени. Не успя да проследи думите.

И пак. — Здравейте отново. Моля, отговорете още веднъж. Настройваме говорителя. Как чувате ние?

— Сега е добре, — отвърна — Къде съм? Какво е станало?

— Какво си спомняте?

Нищо!

— Паника не, Ърнест Докинс. Помните ли, че името ви е Ърнест Докинс? Взехме го от досието ви.

— Сега си спомням.

Простичкото изричане на името му доведе до поредица от образи — собствената му физиономия, тези на жена му и двете му дъщери, апартамента, лабораторията, в която работеше, колата му, слънчев ден на плажа…

Денят на плажа… Точно тогава за пръв път бе усетил болката отляво — отпърво тъпа, нарастваща през последвалите седмици. И вече никога не се бе разделял с нея — до този момент, осъзна внезапно.

— Аз… връща се… паметта ми, — каза — като отприщен бент… Дайте ми минута.

— Имате я.

Той се отдръпна от мисълта за болката. Беше болен, много болен, в болница, опериран, упоен… Вместо това помисли за жена си, за семейството си, за работата. Върна се към спомените за училище, любов, политика и научни изследвания. Сети се за нарастващото напрежение в света, за детството си и…

— Добре сте ли, Ърнест Докинс?

Беше изгубил нишката на времето, но този въпрос го изтръгна от него нещо като смях, отнякъде.

— Трудно ми е да кажа, — изрече — Припомнях си — разни работи. Но дали съм добре — Къде се намирам? Какво е станало?

— Значи не сте си припомнил всичко?

Долови в питащия глас непривични модулации, може би, дори акцент, който не можеше да определи.

— Май, не.

— Бяхте съвсем недобре.

— Това си го спомням.

— Всъщност, умирах. Така поне казваха.

Той се насили да се върне към болката, да надзърне отвъд нея.

— Да. — заяви, — Спомням си.

…И всичко изникна. Видя последните си дни в болницата, минал точката, след която връщане нямаше, след като състоянието му се влоши, лицата на семейните му, на приятелите и роднините, проумели положението. Спомни си своето решение, да преодолее всичко това с помощта на една по-ранна идея, довела до решение, намерена и разработена преди много време. Парите никога не са били проблем. Този наследствен проблем явно винаги е мъчил семейството му, а след смъртта на родителите му, разрешаването му изцяло бе окупирало неговото съзнание. Достатъчно е да се замрази през дългата зима, да се остави на течението на сънищата за някаква далечна пролет…

— Спомням си състоянието ми, — каза — Знам вероятно какво се е случило накрая.

— Да., — дойде отговорът, — Така стана.

— Колко време е минало?

— Значително.

На това място би облизал устни. Задоволи се с мисления еквивалент.

— Семейството ми? — попита накрая.

— Минало е много време.

— ясно.

Отсрещната личност му даде време да смели тази информация. След което: — Вие предполагам сте взели предвид тази възможност?