Читать «Марш обратно във нощта беззвездна» онлайн
Роджър Зелазни
Роджър Зелазни
Марш обратно във нощта беззвездна
, така, събраните ми тук истории са дошли на бял свят по най-различни начини — опит да бъдат събрани в един разказ различни елементи, послепис към някоя по-ранна история, експеримент при опит да науча нещо, извадка… Следващата е молба. Тя се появи, когато Фред Саберхаген сглобяваше колекцията си на име Лопата пълна с време-пространство. Основното правило бе във всеки разказ да се говори за оригинален начин за пътуване във времето — с изключение на онзи стар и прост Хърбърт Уелсов. Аз се замислих над това и изнамерих два хитроумни способа за получаване на желания резултат. Използвах този…
Наоколо тъмнина и тишина и нищо, нищо, нищо друго.
— Мен?
Първата мисъл дойде неканена, извираща от някакъв черен кладенец. Мен? Това е.
Мен? — помисли си той. А след това, Кой? Какво…?
Нищо не отговори.
Последва нещо като паника, но без обичайните физически усещания, които я съпровождат. След като тази вълна бе отминала, той се заслуша, неистово опитвайки да долови и най-слабия звук. Осъзна, че вече се е отказал да види нещо.
Нямаше какво да се чуе. Дори и най-бегли шумове на живот — дишане, биене на сърце, скърцане на износени стави — нищо не долетя до слуха му. чак тогава усети липсата на каквито и да е телесни усещания.
Но този път се пребори с паниката. Смърт ли? — зачуди се. Безтелесна, тъмна присъда, простираща се отвъд всичко? Неподвижност…
— Къде? Какво място заемаше във времето и пространството? Би поклатил глава…
Спомни си, че е бил мъж — но изглежда някъде съществуваха спомени, до които не можеше да стигне. Никакво име не се отзова на опитите за извикването им, не го споходи никакво видение от миналото му. Но все пак знаеше, че минало е имало. Почувства, че то лежи точно зад някакъв смътен хоризонт на паметта.
Известно време се мъчи да извика в паметта си някакви възпоменания за станалото преди. Амнезия? Повреда на мозъка? Сън? — попита се накрая, след като се провали в опитите да пробие през някакви усещания за хаотични образи.
Тогава тяло… Да започнем с това.
Припомни си какво представляват телата. Ръце, крака, глава, торс… В съзнанието му моментално проблесна абстрактно понятие за пол. Тела, значи…
Помисли за ръцете си, но не почувства нищо. Опита се да ги раздвижи. Нямаше усещане за съществуването им, да не говорим за движение.
Дишане… Опита се да поеме дълбоко въздух. Нищо не стана. Нямаше никакви признаци за съществуването на граница между него и каквото имаше там в тъмнината и тишината.
Дочу жужене от определена посока. Силата на му бе променлива. Издигаше се до писък, спадаше до боботене, отново се превръщаше в жужене. След това рязко се извиси, и наподоби машинен звук, който той някак не можа да дешифрира. Настъпи пауза, като за настройка. До слуха му достигна отчетливо: „Здравейте?“.
Вълна от облекчение заля мозъка му. Думата изпълни съзнанието му, и незабавно я последва угриженост, откъде всъщност я е чул.
— Здравейте?
И пак. Страхът избледня. Замести го нещо близко до радост. Веднага усети необходимост да отвърне.
