Читать «Марш обратно във нощта беззвездна» онлайн - страница 5

Не чу нищо, дори собствения си глас. Наоколо времето изглежда извършваше странни неща. Беше ли спряло за момент? Беше ли ги обидил? Беше ли паднал мъртъв питащият го?

— Ало? Ало? — каза — чувате ли ме?

— …Техническа повреда, — дойде отговорът, — Извиняваме се за. Съжаляваме за вчера.

— Вчера!

— Изключихме ви, докато намерим нов говорител. Точно, когато се канехте да кажете къде са най-добрите отрови.

— Съжалявам, — заяви, — Попитахте ме нещо, което, докато съвестта ми е на мястото си, не мога да ви отговоря.

— Ние просто искаме да предотвратим опасност.

— Аз съм в ужасната позиция да не съм сигурен в нищо, което ми се казва.

— Ако върху вас падне нещо тежко, ще се счупите като бутилка.

— Не мога да се уверя дори дали това е станало.

— Можем отново да ви изключим и да изключим и охлаждащата клетка.

— Поне ще е безболезнено. — изрече с повече стоицизъм, отколкото изпитваше.

— Изискваме тази информация.

— Тогава я търсете другаде.

— Ще изключим говорителя и слуховото устройство и ще си отидем. Ще ви оставим с мислите ви в нищото. А сега, довиждане.

— чакайте!

— Значи ще ни кажете?

— Не… Не мога.

— Вие ще полудеете, ако изключим тези неща, нали?

— Предполагам. Евентуално…

— Трябва ли тогава да го правим?

— Вашите заплахи ми показаха на какво приличате. Не мога да ви дам тези оръжия.

— Ърнест Докинс, вие не сте интелигентно същество.

— А вие не сте археолози. Ако бяхте, щяхте направите на бъдещите поколения услугата да ме изключите, за да запазите останалите неща, които знам.

— Прав сте. Не сме такива. Никога няма да разберете какви сме.

— Разбрах достатъчно.

— Прав ви път към лудостта.

Отново тишина.

Паниката го владя дълго време. Докато не се появиха образите на хората от семейството му, на дома му, на неговия град. Те ставаха все по и по-осезаеми и постепенно той видя как върви заедно с тях, сред тях. После, след известно време, той престана да работи и прекарваше дните си на плажа. Отпърво се чудеше кога пак ще започне да го боли лявата страна. След това се зачуди защо се е чудил. По-късно забрави много неща, но не и дългите дни под слънчевите лъчи, нито пък шума на сърфа, ромоленето на червения дъжд, синята, а понякога преливаща статуя с блестящи очи стиснала в юмрука си меч. Когато дочуваше гласове изпод пясъка, не им отвръщаше. Вместо това слушаше как китовете пеят на морските сирени, полегнали върху плаващи скали, където решеха дългите си зелени коси с кокалени гребени и се смееха на светкавиците и леда.

Информация за текста

Roger Zelazny

Go Starless in the Night, 1979

Публикация: ИК „Бард“

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/2264]

Последна редакция: 2006-12-21 21:37:24