Читать «Малкият Никола̀ тръгва пак на училище» онлайн - страница 32

Чудна работа, този път междучасието ми се стори много по-кратко от друг път. Може би задето така добре се забавлявахме.

Понеже играта на черти си я бива! Между нас казано обаче, надали на възпитателя Бульона му е било често до смях с игри като тази!…

Бонбон

Днес следобед, като се прибрах от училище, мама ми каза:

— Никола̀, след закуска бъди така добър и иди ми купи половинка пудра захар.

Мама ми даде парички и аз отидох в бакалията страшно доволен, понеже много обичам да услужвам на мама, а и понеже господин Компанѝ, собственикът на бакалницата, е голяма работа и като ме види, винаги ми дава по нещо, най-любими са ми натрошените бисквитки на дъното на голямата кутия, нищо им няма, много са си хубави.

— Я виж ти, Никола̀! — рече господин Компанѝ. — Тъкмо навреме идваш. Ще ти дам нещо страхотно!

И господин Компанѝ се наведе зад тезгяха си и като се изправи, държеше в ръце едно коте. Съвсем мъничко котенце, голям сладкиш, което си спеше.

— Това е един от синовете на Бишкот — рече ми господин Компанѝ. — Бишкот роди четири дечица, а не мога да ги задържа всичките. И понеже не обичам да убивам животинки, предпочитам да ги подаря на послушни малки момченца като теб. Така че си задържам трите, а на теб подарявам Бонбон. Ще го храниш с мляко и ще се грижиш добре за него.

Бишкот е котката на господин Компанѝ. Много е тлъста и все спи на витрината, никога не бута кутиите и дава да я галят, не драска и мърка „мърррр“.

Не мога да ви опиша колко бях доволен. Взех Бонбон на ръце, толкова беше топличък, и си тръгнах тичешком. И чак после се върнах за половинката пудра захар.

Когато влязох вкъщи, извиках:

— Мамо! Мамо! Погледни какво ми подари господин Компанѝ!

Като видя Бонбон, мама ококори очи, постави отгоре вежди и каза:

— Ами че това е коте!

— Да — и поясних: — Нарича се Бонбон, син е на Бишкот, пие мляко и ще го науча да прави фокуси.

— Не, Никола̀ — рече ми мама. — Сто пъти ти казах, че не искам животни у дома. Вече ми донесе куче, след това попова лъжичка и всеки път ставаха драми. Казах не, значи не! Ще върнеш това животно на господин Компанѝ!

— О, мамо! Хайде ма, мамо! — писнах.

Но мама нищо не пожела да знае, тогава аз се разплаках, казах, че няма да остана вкъщи без Бонбон, че ако отнеса обратно Бонбон на господин Компанѝ, господин Компанѝ ще убие Бонбон, а ако господин Компанѝ убие Бонбон, и аз ще се самоубия, че никога не ми позволяват да правя нищо вкъщи и че на приятелите ми им позволяват у дома сума ти неща, които на мен ми забраняват.

— Добре де — каза ми мама, — много е просто. Щом на другарчетата ти всичко им е разрешено, дай това коте на някое от тях. Понеже тук то няма да остане и ако продължаваш да ми надуваш главата, ще си легнеш гладен тази вечер. Ясно ли е?

Тогава, като видях, че нищо не помага, излязох с Бонбон, който си спеше, и взех да се чудя кое от приятелчетата да помоля да го вземе. Жофроа и Жоашен живеят много далеч, Мексан пък има куче и не мисля, че Бонбон ще си падне по кучето на Мексан. Та затова отидох у Алсест, който е добро приятелче и все яде. Когато дойде да ми отвори вратата, Алсест беше с вързана около врата салфетка и с пълна уста.