Читать «Малкият Никола̀ тръгва пак на училище» онлайн - страница 22

Господин Бледюр се приближи, уж без да бърза, обаче аз го познавам, беше адски любопитен.

— Пфу — рече господин Бледюр, — екранът е съвсем малък.

— Съвсем малък — отвърна татко, — съвсем малък. — Ти да не си малко луд? Петдесет и четири сантиметров екран! Завиждаш и това си е!

Господин Бледюр се разсмя, само дето от смеха му хич не личеше да е доволен.

— Аз? Да завиждам?

Той се изсмя.

— Ако исках да си купя телевизор, отдавна да съм го направил. Аз си имам пиано, господине! Имам си плочи с класическа музика, господине! Имам си книги, господине!

— Не може да бъде! — извика татко. — Завиждаш и точка по въпроса!

— Смяташ ли? — попита господин Бледюр.

— Да! — отвърна татко и тогава чичкото, който носеше телевизора, се поинтересува още дълго ли ще трае това, понеже телевизорът тежал и понеже имал и други доставки. Съвсем го бяхме забравили чичкото!

Татко въведе чичкото вкъщи. Лицето му беше плувнало в пот — приемникът вярно изглеждаше страхотно тежък.

— Къде да го оставя? — попита чичкото.

— Да видим — рече мама, която беше дошла от кухнята сияеща, — чакай да видим.

И после опря пръст до устата си и взе да размишлява.

— Госпожо — каза чичкото, — решавайте по-бързо, че ми тежи!

— На малката масичка в ъгъла, ето там — предложи татко.

Тъкмо чичкото да се запъти натам, мама рече не, тази масичка била за сервиране на чай, като й идвали приятелки на гости. Чичкото спря и изпъшка. Мама се поколеба между еднокраката кръгла масичка, която не беше достатъчно стабилна, шкафа, обаче нямаше да можем да слагаме креслата отпред, и писалището, но там пък беше неудобно заради прозореца.

— Реши ли най-после? — попита татко, който май се поизнерви.

Мама кипна, каза, че не обича да я припират и че не разрешава да й говорят с такъв тон, още повече пред чужди хора.

— Бързо или го изпускам! — изкрещя чичкото и мама тутакси му показа масичката, за която спомена татко.

Чичкото постави телевизора върху масичката и изпуфтя шумно. Наистина го вярвам, че телевизорът трябва да е бил тежък.

Чичкото включи щепсела, завъртя сума ти копчета и екранът светна, но вместо да видим каубои или тлъсти грозници, дето играят кеч, като на Клотеровия телевизор, видяхме снежинки и точици.

— Не може ли да работи по-добре? — запита татко.

— Трябва да ви включа антената — отвърна чичкото, — само че вие ме задържахте прекалено дълго, ще дойда пак след другите си доставки, няма да се бавя.

И чичкото си тръгна.

Много ми беше жал, че телевизорът не заработи. На мама и на татко също, струва ми се.

— Значи се разбрахме — рече ми татко. — Когато ти кажа да идеш да си пишеш домашните или да идеш да си легнеш, ще трябва да ме слушаш!

— Да, татко — отвърнах, — освен, разбира се, като дават каубойски филм.

Татко се разяри страшно, рече, че каубойски или не, каже ли ми да си тръгвам, трябва да си тръгна, и аз взех, че се разплаках.

— Ама и ти — рече мама, — защо му крещиш, горкото дете, разплака го!

— Така, така — рече татко, — защитавай го!

Мама заговори много бавно, както когато е истински ядосана. Каза на татко, че трябва да проявява разбиране и че всъщност и той нямало да е доволен, ако му попречат да гледа един от онези гадни футболни мачове.