Читать «Лондонски мостове» онлайн - страница 8

Къщата на Кристин е в Сиатъл, по-точно в предградието Уолингфорд, поради което там е доста приятно за разходки. Алекс и аз решихме да не се отдалечаваме много от дома му. Започнахме с играта в задния двор, край чиято ограда се издигат няколко величествени ели, но въпреки това има много място за игри, да не говорим за чудесната гледка към Каскадните планини.

Направих няколко снимки на момчето, спазвайки точно указанията на баба му. Алекс поиска да ми покаже зеленчуковата градина на майка си, засадена с домати, марули и тикви, която — точно както очаквах — се оказа много добре поддържана. Тревата беше грижливо подстригана. А край стената на къщата, зад която е кухнята, растеше джоджен и розмарин. Щракнах Алекс още няколко пъти сред зеленчуците.

След като обиколихме целия двор, потеглихме към игрището на Уолингфорд и на бърза ръка разиграхме серия от удари като при истинска игра на бейзбол. После се запътихме към зоологическата градина, а накрая си направихме още една дълга разходка, хванати за ръка, покрай Зеленото езеро. Алекс очакваше с нетърпение предстоящия карнавал и не можеше да проумее какво ми пречи да остана за откриването му. Знаех какво ще последва и събрах сили.

— Защо винаги трябва да си тръгваш? — попита ме той, а аз така и не успях да измисля задоволителен отговор. Внезапно в гърдите ме прониза вече добре познатата ужасна болка. „Какво не бих дал, за да бъда с теб, хлапе, през всяка минута от всеки ден в годината“, това ми се искаше да му кажа.

— Просто така трябва, приятелче — измърморих аз. — Но скоро пак ще дойда. Знаеш, че изпълнявам обещанията си.

— Само защото си полицай ли? — продължи синът ми с въпросите. — Затова ли трябва да си тръгваш?

— Да, отчасти и заради това. Просто такава ми е работата. Нали трябва да изкарам пари за видеокасетофон, за пасти и за разни лакомства.

— А защо не си намериш друга работа? — не отстъпваше Алекс.

— Ще обсъдя това — обещах му аз. И не лъжех, наистина го обмислях. Напоследък дори се бях замислил за цялата си полицейска кариера. Дори го бях споделил с моя личен лекар.

Накрая, към два и половина, свърнахме по обратния път към къщата му — реставрирана викторианска постройка, боядисана в тъмносиньо с бели кантове, в отлично състояние. Много е уютна и просторна, така че — длъжен съм да го призная — е чудесно място, за да отраснеш, ако си дете. Както впрочем е в целия Сиатъл.

А от своята стая синът ми разполагаше дори с изглед към Каскадните планини. Какво повече би могло да иска едно дете?

Може би баща, който да бъде около него за постоянно, а не само през няколко месеца?, тъжно си рекох аз.

Кристин ни чакаше на предната веранда и топло ни поздрави. Такава промяна от последната ни среща при адвокатите във Вашингтон. Дали можех да й вярвам? Предполагам, че нямах друг избор.

Алекс и аз най-после си разменихме последните прощални прегръдки на тротоара. Направих още няколко снимки, за да ги покажа на баба му и на децата.

Тогава синът ми и Кристин изчезнаха вътре, а аз останах отвън, самотен, бавно крачещ към колата, която бях наел на летището, с ръце, напъхани дълбоко в джобовете на панталоните. Чудех се за какво беше всичко това. Моят малък син вече ми липсваше ужасно и се питах дали винаги ще изпитвам такава силна болка, макар да знаех отлично отговора.