Читать «Лондонски мостове» онлайн - страница 10

— Аз съм агент Джейн Матюс, това е агент Джон Томпсън — обясни ми жената и посочи с ръка към един тридесетина годишен блондин, който още не бе приключил с дъвчене на шоколада „Жирардели“. — Никак не ни е приятно точно сега да ви прекъсваме, сър, но сме изпратени да ви посрещнем от самолета. Нали вие сте Алекс Крос? — уточни тя.

— Да, аз съм. А това е инспектор Хюз от полицията на Сан Франциско. Можете да говорите пред нея — уверих ги.

Агент Матюс поклати глава.

— Не, сър. Опасявам се, че не мога.

Джамила ме потупа окуражително по ръката.

— Няма нищо, всичко е наред. — След тези думи тя си тръгна, оставяйки ме с двамата агенти. Стана точно противоположното на това, което желаех — исках те да си тръгнат, и то далеч, много далеч от мен.

— Какво означава всичко това? — попитах агент Матюс. Макар вече да предусещах, че се е случило нещо лошо, което бе обичаен проблем в професията ми.

Директорът на ФБР Бърнс разполага с моето разписание и маршрут за придвижване по всяко време, дори и когато не бях дежурен, което на практика означава, че аз непрекъснато съм дежурен.

— Както ви казах, сър, наредиха ни да ви посрещнем на летището. А после да ви качим на самолет за Невада, където е възникнала аварийна ситуация. Един малък град е бил бомбардиран. Или по-точно: изтрит от картата на земята. Директорът поиска да се явите там преди около час. Опустошението е ужасяващо.

Поклатих глава, обзет от страшно разочарование, измъчван от безсилието си. Докато се приближавах към Джамила, имах чувството, че в гърдите ми е зейнала огромна дупка.

— В Невада е имало бомбардировка, казали са го по новините. Трябва да отида — обясних й аз. — Но ще се върна при теб веднага щом мога. Съжалявам. Нямаш представа колко много съжалявам.

Лицето й помръкна.

— Разбирам — промълви тя. — Естествено, трябва да заминеш. Върни се, щом можеш.

Опитах се да я прегърна, но Джамила се отдръпна от мен и само тъжно махна с ръка. После се обърна и излезе навън, без да отрони нито дума. Знаех, че току-що бях изгубил и нея.

9.

Обхождах с очи цялата околност, но ландшафтът долу си оставаше все същият — дотолкова опустошен, че изглеждаше сюрреалистичен. Намирах се на борда на частен самолет, излетял от Сан Франциско до мястото, наречено Уелс, някъде в щата Невада.

По-късно ме прехвърлиха на един от хеликоптерите на ФБР и накрая с него се добрахме до онова, което доскоро се е наричало Сънрайс Вали.

Опитвах се да не мисля за малкия Алекс, нито дори за Джамила, обаче поне засега нищо не се получаваше. Може би щях да успея, ако най-после стигна до бомбардирания град? Когато отново се заема с работата си, в центъра на цялата бъркотия.

Съдейки по това как местните агенти се размотаваха наоколо и сумтяха недоволно, скоро стигнах до извода кое ги правеше толкова нервни и раздразнителни: моята репутация и фактът, че съм изпратен тук чак от Вашингтон. Директорът Бърнс ясно им бе дал да разберат, че аз съм един от най-печените му кадри за справяне с всякакви аварийни ситуации, та дори и нещо повече — в подобни случаи аз съм неговият най-надежден експерт. Нямаше да докладвам във Вашингтон, но местните агенти не го знаеха. Пък и откъде можеха да се досетят?