Читать «Лондонски мостове» онлайн - страница 7

— Отърва кожата — изкоментира отново Вълка пред екрана.

Сега камерата бе превключена на широкоъгълен обхват, за да улови в кадър бомбата, която сякаш съвсем бавно се поклащаше над градчето. Зашеметяващи кадри… Страховити като сцени от ада, дори и за Вълка.

Приблизително на тридесетина метра от земята бомбата избухна.

— Ега ти шибаната бомба! — изкрещя Вълка. Изтръгна се неволно от устата му, макар че обикновено не реагираше толкова емоционално.

И докато я следеше с блеснал поглед и затаен дъх, неспособен да отвърне очи от монитора, „Безмилостната косачка“ буквално изравни всичко със земята в радиус от петстотин метра от мястото на падането. Наистина притежаваше способността да унищожава всичко пред себе си — опустошението бе тотално. Бяха избити от рамките прозорците на сградите, отстоящи чак на двадесет километра от епицентъра на експлозията. Земята и основите на домовете в Елко, Невада, се разтресоха като от силно земетресение, макар че дотам имаше повече от петдесет километра. Свръхмощната детонация бе чута чак в съседния щат.

Както и на много по-голямо разстояние. Например в Лос Анджелис. Защото тази мизерна мишена — Сънрайс Вали — беше само едно скромно пробно начално изпитание.

— Това беше просто така, за загрявка — изрече Вълка. — Само началото на нещо велико. На моя шедьовър. На моята разплата.

6.

Когато всичко това започна, за мое щастие аз бях извън играта. Поради простата причина че тъкмо тогава си бях наумил да се възползвам от шанса за една четиридневна ваканция на Западното крайбрежие. Впрочем първата ми отпуска за тази година. А първата спирка от маршрута ми бе Сиатъл в щата Вашингтон.

Сиатъл е красив, оживен град, където — поне по мое мнение — се уравновесяват чудесно плахото, но тъй мило, старо и дръзкото ново, кибернетичното, на чийто връх ще се настани навярно завинаги, като шапка, всемогъщата корпорация „Майкрософт“. При други, по-спокойни, обстоятелства сигурно щях да очаквам с нетърпение посещението си в този град.

Моментът обаче беше твърде объркан. Трябваше само да погледна надолу към малкото момченце, стиснало ръката ми, докато пресичахме Уолингфорд — север авеню, за да си припомня защо.

Трябваше само да се вслушвам в гласа на сърцето си.

Момчето бе моят син Алекс и аз го виждах за пръв път от четири месеца насам. Заедно с майка си сега то живееше в Сиатъл, а аз — във Вашингтон, известен на всички като Вашингтон DC, където бях федерален агент. С майката на Алекс бях въвлечен в „приятелски“ спор за попечителството над нашия син. Или поне можехме да наречем така препирните след няколко доста бурни срещи.

— Забавляваше ли се? — попитах сина си, който продължаваше да се навърта около черно-бялата крава, наречена Му, която бе неговата любима играчка още от времето, когато живееше при мен във Вашингтон. Той сега е почти на три, но вече може да говори без запъване дори и по телефона. Господи, обичам това хлапе. Майка му вярва, че е божи дар — толкова интелигентно и творчески ориентирано, а тъй като Кристин е учителка в началните класове, тя вероятно ги разбира тези неща много по-добре от мен.