Читать «Лондонски мостове» онлайн - страница 50

— И вече от мен се иска да постъпвам според тази ситуация?

— Да, така би трябвало. Но ми обещай, че с никого няма да споделиш наученото от мен. С никого, дори и с Били!

Сампсън ми стисна ръката.

— Няма да проговоря. И ти благодаря за доверието.

41.

По пътя към дома късно тази нощ бях обзет от угризения и малко притеснен, че споделих тайната със Сампсън. Но чувствах, че нямам друг избор. Джон винаги е бил за мен като член на семейството ми. Освен това бях толкова преуморен и напрегнат заради това, че всички ние работехме по осемнадесет, дори двадесет часа в денонощието. Нищо чудно прекомерният стрес да ми е оказал въздействие. Зад сцената се крояха пъклени планове за атентати и опустошения, но никой, с когото досега бях разговарял, не знаеше нещо конкретно за това как ще реагираме на исканията за откуп. Нервите на всички бяха опънати до скъсване, включително и моите. Вече бяха изтекли двадесетина часа от поставения срок.

И други въпроси изгаряха мозъка ми. Дали наистина Шейфър бе този, който бе убил и обезобразил момичето, чийто труп открихме на Ню Джърси авеню? Почти бях сигурен, че е бил той. Сампсън също споделяше предположението ми. Но защо му е било необходимо това на този озверял убиец? И защо бе рискувал? Не се съмнявах обаче, че неслучайно тялото на младото момиче бе намерено само на две мили от квартала, в който живея.

Бе станало доста късно и исках да се отърва от тези мрачни размисли, да мисля за нещо друго, каквото и да е. Обаче не можех така лесно да изтрия от паметта си всичко, което току-що преживях. Подкарах старото си порше по пустите улици по-бързо, отколкото бе нужно, защото знаех, че така ще ми се наложи да се съсредоточа единствено върху шофирането. Ала за съжаление и това не ми помогна.

Завих в алеята пред къщата, изключих двигателя, но останах в колата още две-три минути. Исках да ми е бистра главата, преди да вляза вътре. Нали това бе едно от нещата, които не трябваше да пропускам. Искаше ми се да позвъня на Джамила — по Западното крайбрежие бе още само единадесет вечерта. Имах чувството, че главата ми ще се пръсне. Припомних си кога за последен път се бях почувствал толкова зле: когато Невестулката бе устроил една от ужасяващите си кървави бани във Вашингтон. Само че този път всичко беше още по-зле.

Накрая влязох в къщата, минавайки покрай старото пиано, извадено на предната веранда. Хрумна ми да седна пред него и да изсвиря някакъв кратък блус или нещо от спектаклите на Бродуей. Защо пък не, макар и в два през нощта? И без това нямаше да мога да заспя…

Но в този момент телефонът в кухнята зазвъня и аз се втурнах към него. По дяволите, кой може да ме търси по това време? Сграбчих слушалката на апарата, закрепен към стената до хладилника.

— Ало, тук е Крос.

Не последва никакъв отговор и отсреща затвориха.

Ала само след секунди проклетият телефон иззвъня. Този път успях да докопам слушалката мигновено.

Но отново ми затвориха.