Читать «Логиката си е логика» онлайн

Айзък Азимов

Логиката си е логика

Джордж не бе от онези малодушни души, които се смятат за лишени от правото да диктуват менюто, щото някой им плаща сметката. Ето защо той изрази пред мен своето разочарование с присъщата си деликатност, съобразена, разбира се, с дължимото към мен уважение — неща, които обикновено са трудно съвместими.

— Тази шведска маса определено не струва — установи той. — Кюфтетата не са достатъчно топли, херингата не е достатъчно солена, скаридите не са достатъчно хрускави, сиренето не е достатъчно тръпчиво, а бърканите яйца нямат достатъчно пипер и…

— Джордж, това е третото препълнено блюдо, което поглъщаш. Още една хапка и ще трябва да те оперира хирург, за да не се пръснеш. Защо ядеш толкова много от този некачествен, както го нарече, материал? — попитах аз.

Джордж ми отвърна, смеейки се:

— Нима ти приличам на човек, който може да обиди домакина, като отказва да яде храната му?

— Храната не е моя, а на ресторанта.

— Имам предвид собственика на този мизерен бордей. Кажи ми, драги, защо не станеш член на някой добър клуб?

— Аз ли? За да плащам огромни сметки за съмнителна храна?

— Имам предвид някой настина добър клуб, който бих могъл да удостоявам с честта да посещавам като твой гост в замяна на един пищен обяд. Но не! — добави той заядливо. — Това е налудничава идея. Та кой ли изискан клуб ще компрометира реномето си, като ти разреши да станеш негов член!

— Всеки клуб, който те допусне като мой гост със сигурност ще пусне и мен самия… — започнах аз, но Джордж вече бе потънал в спомени.

— Спомням си — каза той, а очите му заблестяха — за времето, когато обядвах поне веднъж месечно в тузарски клуб. Той разполагаше с най-изобилния и изтънчен бюфет, утолявал някога ненаситните кулинарни копнежи на банда чревоугодни сътрапезници.

— Предполагам, че си го посещавал на аванта като гост на някой от членовете?

— Не разбирам защо е необходимо да изкарваш такова предположение, но по чиста случайност си прав. Всъщност, член на клуба и мой случаен домакин от време на време бе Алистър Тобаго Кръмп VI.

— Джордж — започнах аз, — това да не е поредната история, в която ти и Азазел се наговаряте да запокитите някоя бедна душа в пропастта на нещастието и отчаянието под благовидния предлог, че искате да й помогнете?

— Не разбирам какво искаш да кажеш. Ние го дарихме с най-съкровеното желание на сърцето му, водени от чиста и неподправена добронамереност и от абстрактната ни привързаност към хуманизма, както и от по-конкретната ми любов към бюфета на клуба. Но нека ти разкажа историята от самото начало.