Читать «Ловецът на елени» онлайн - страница 344

Истината беше пътеводна звезда за Ловеца. Той винаги се бе ръководил от нея и беше почти невъзможно да се възпре да я нарече, дори когато благоразумието изискваше мълчание.

Джудит прочете отговора на лицето му и със сърце, почти разбито от незаслужената си съдба, му махна за сбогом и потъна сред гората.

Известно време Ловецът стоя нерешително, без да знае кой път да поеме, но след това се върна обратно и се присъедини към делауера. През тази нощ тримата лагеруваха край брега на своята родна река, а следната вечер влязоха в селището на племето. Чингачгук и годеницата му бяха посрещнати с възторг, а спътникът им — с уважение и почит. Но той бе дълбоко опечален от станалото и бяха нужни месеци бурен живот, за да дойде напълно на себе си.

Страшна и кървава бе войната, която пламна след това. Вождът на делауерите се издигна сред народа си тъй, че всички произнасяха името му с възторг; същевременно друг Ункас, последният от неговия род, се прибави към дългата редица от воини, които носеха това прочуто име.

Колкото до Ловеца, под прякора Соколово око, неговата слава се разнесе надлъж и нашир, а пукотът на пушката му стана толкова ужасен за ушите на мингосите, колкото и гръмотевиците на самия Маниту. Скоро офицерите от армията потърсиха неговите услуги и с един от тях Соколовото око свърза близка дружба за много години напред.

Петнадесет години бяха изминали, когато на Ловецът отново се удаде да посети Глимърглас. Беше настъпил мир и се намираха в навечерието на нова, още по-ожесточена война, когато той и верният му приятел Чингачгук бързаха към фортовете, за да се присъединят към своите съюзници. Придружаваше ги само един юноша, защото Вах-та!-вах вече почиваше под огромните борове в делауерските земи и тримата останали живи сега бяха станали неразделни.

Стигнаха край езерото тъкмо когато слънцето клонеше към залез. Всичко беше, както преди: реката все още се провираше под свода от нависналите клони на дърветата, малката скала, дето двамата приятели бяха определили на времето срещата си, се рушеше бавно под влиянието на водната стихия и вековете, планините бяха облечени в обичайната си тъмна, плътна и тайнствена премяна, а водната площ блестеше неподвижно като красив, скъпоценен камък сред горите.

На следната утрин момъкът откри една от лодките, докарана от теченията до брега и вече прогнила. С известни усилия я направиха годна за ползване и всички се качиха в нея, за да разгледат езерото. Минаха край всички полуострови и Чингачгук посочи на сина си мястото, където хуроните за пръв път бяха установили лагера си, и полуострова, където беше успял да открадне своята годеница. Там дори слязоха, но всички следи от тогавашното посещение бяха изчезнали.