Читать «Ловецът на елени» онлайн - страница 342

— Всичко би могло да стане, и то без да бъде причина за разкаяние у някого — отвърна Джудит толкова развълнувана, че изведнъж дръпна ръце и откри очите си. — Можем да накараме войниците да оставят имуществото ни на пътя, откъдето лесно ще го пренесем обратно в дома ни, когато се върнем. Езерото не ще бъде посещавано повече от врагове, поне докато трае тази война, Ловецо. А всички кожи от животните, които убивате, ще могат да се продават веднага в гарнизона. Оттам ще можете да купувате малкото неща, които ще ни бъдат необходими, защото никога вече не искам да виждам тоя гарнизон. И, Ловецо — прибави девойката, като се усмихна толкова нежно и непринудено, че младият мъж с усилие устоя на тази усмивка, — като доказателство за това, колко много желая да бъда ваша, колко много желая да бъда само ваша жена — първият огън, който ще стъкнем с вас след завръщането си, ще бъде подпален с брокатената рокля и поддържан с всички мои вещи, които според вас ще бъдат неподходящи за жената, с която желаете да живеете!

— Ах! Вие сте тъй привлекателно и мило създание, Джудит, да, такава сте и никой, ако говори истината, не би могъл да го отрече. Картините, обрисувани преди малко от вас, са приятни за въображението, но те може и да не се окажат тъй изпълнени с щастие, както си ги представяте вие сега. Ето защо забравете ги и нека загребем след Вах-та!-вах и Голямата змия, като че ли нищо не е било казано помежду ни.

Джудит беше дълбоко огорчена и нещо повече, тя се почувства твърде оскърбена. Но в държането на Ловеца имаше твърдост и спокойствие; те задушиха изцяло нейните надежди и й показаха, че този път необикновената й хубост не беше възбудила възхищението и почитта, които й се полагаха.

Говори се, че жените рядко прощавали на онези, които пренебрегнат обичта им. Но както в тоя миг, тъй и насетне у тази развълнувана и буйна девойка не можеше да се открие и сянка от ненавист срещу правдивия, искрен Ловец. Сега у нея преобладаваше само едно чувство: желанието да се увери, че не е била криво разбрана. И след още едно мъчително мълчание тя доведе разговора до пълна яснота с един въпрос, който бе твърде прям, за да позволи съмнение.

— За нищо на света не бих искала цял живот да съжалявам заради липсата на искреност сега — каза тя. — Надявам се, че с вас поне се разбираме. Ето защо питам ви направо: Не искате ли да ме вземете за жена, Ловецо?

— По-добре е и за двама ни да не използвам вашата слабост, Джудит… Не, ние никога не можем да се оженим.

— Не ме ли обичате — не бихте ли могъл да откриете това в сърцето си?… Не бихте ли могъл да ме почитате, Ловецо?

— Всичко между нас почива на приятелството, Джудит — и в негово име съм готов да сторя всичко за вас, да дам дори и живота си. Да, в този миг аз бих рискувал за вас толкова, колкото и за Вах-та!-вах, а това ще рече толкова, колкото бих рискувал за всяка девойка или жена. Но мисля, че още към никоя — забележете, към никоя, жена не изпитвам такива чувства, та, ако баща ми и майка ми бяха живи, да ги напусна и да заживея с нея.