Читать «Ловецът на елени» онлайн - страница 341

— Естествено, Джудит. Малцина могат да говорят по-добре от вас и едва ли някой — по-приятно. Думите ви са тъй приятни, както и вашата красива външност.

— Точно начинът, по който толкова често сте възхвалявал моята външност, ми дава смелост да продължа. И все пак, Ловецо, не е лесно за една девойка на моите години да забрави всички уроци от своето детство, всички навици и присъщата си свенливост и да каже напълно искрено онова, което чувства сърцето й.

— Защо не, Джудит? Защо и жените да не се отнасят към себеподобните си честно и почтено, както мъже? Не виждам защо да не говорите ясно като мен, когато има да се каже нещо наистина важно.

Прекалената скромност, която все още пречеше на младия човек да долови истината, би обезкуражила напълно девойката, ако не беше решила с цялото си сърце и душа да направи отчаяно усилие и да се спаси от едно бъдеще, което я ужасяваше толкова, колкото и яснотата, с която смяташе, че го предвижда. Тази причина за нея бе над всички други съображения и за своя собствена изненада, за да не кажем за смущение, тя продължи да говори:

— Аз ще… Аз трябва да бъда към вас тъй искрена, както бих била и към нещастната, мила Хети, ако това, нежно дете беше още живо — продължи побледняла тя. — Да, ще подчиня всички други чувства на онова, което сега е най-силно! Нали вие обичате горите и живота, който ние водехме тук, сред пустошта, далеч от поселищата и градовете на белите?

— Тъй, както обичах моите родители, когато бяха живи, Джудит! И самото това място би представлявала за мен целия свят само да би могла веднъж войната да свърши и колонистите да останат далеч оттук.

— Защо го напуснахте тогава? То няма собственик или поне няма такъв, който би могъл да предяви по-голямо право от моето. А аз доброволно ви го отстъпвам. И ако то беше цяло кралство, Ловецо, мисля, че на драго сърце бих сторила същото. Нека се върнем обратно тук, след като отидем при свещеника във форта, и да не напущаме това място никога, докато не дойде и нашият ред да последваме моята нещастна майка и обичната ми сестричка.

Настана дълго, дълбоко мълчание. След като се беше решила с мъка да изрече едно толкова ясно предложение, Джудит бе скрила лице в ръцете си, а Ловецът, натъжен и изненадан, размишляваше за значението на току-що чутите думи. Най-после младият човек наруши тишината и заговори с глас, смекчен до благост, в желанието си да не обиди девойката.

— Вие не сте обмислила това достатъчно добре, Джудит — каза той. — Не, тия ваши чувства са подбудени от станалото напоследък и като смятате, че сте без всякакви близки на този свят, бързате твърде много да намерите някой, който да запълни мястото на изгубените от вас.

— Дори ако живеех сред цяла тълпа от приятели, пак щях да мисля тъй, както мисля сега, и пак щях да говоря по същия начин — отвърна Джудит, като все още закриваше обляното си в сълзи лице с дланите на ръцете си.

— Благодаря ви, девойко — благодаря ви от дъното на душата си! Но не съм човек, който да се възползва от мигновената слабост, когато сте забравила вашите големи предимства, и мислите, че земята и всичко, което съдържа тя, се намира в тази малка лодка. Не, не, Джудит, то не би било великодушно от моя страна. Това, което преди малко ми предложихте, никога няма да стане.