Читать «Ловецът на глави» онлайн - страница 24

— Марвин, оставете на нас да се оправяме с него. – Прегръщайки го през раменете, Д’Агоста буквално го насочи към стълбището. Слязоха в зоната с по-хладен въздух.

— Всичко е в моя доклад – каза Марвин. – Техническите подробности, спецификациите на системата, механизмите. Утре ще го имате.

— Благодаря ви, господин Марвин. Свършили сте отлична работа. Когато слязоха на петия етаж, Д’Агоста с благодарност си пое няколко пъти дълбоко дъх.

8.

— Мартини?

В апартамента на Пето авеню, чиято всекидневна гледаше към Сентръл Парк и езерото „Жаклин Кенеди Онасис“, чиято повърхност блестеше на късното следобедно слънце, Брайс Хариман се отпусна отново на дивана в стил Луи XIV, запазвайки хладното си държане, а репортерският бележник лежеше на коляното му. Разбира се, бележникът беше само поза, защото всичко се записваше на мобилния телефон, скрит в малкото джобче на сакото му.

Беше единайсет сутринта и за Хариман не беше нещо ново, че хората посягат към коктейлите още преди обяд. Беше израснал в подобна среда, но в този случай беше на работа и искаше да запази сетивата си ясни. От друга страна, виждаше, че Изолда Озмиян, седнала срещу него на шезлонга, наистина отчаяно искаше да пийне… това беше нещо, което щеше да окуражи.

— С удоволствие – отговори Хариман. – Двойно, чисто, с кора от лимон.

С джин „Хендрикс“, ако ви се намира.

Видя как лицето й просветна.

— Аз ще взема същото.

Високият, прегърбен, печален иконом, който чакаше тяхната поръчка, отговори със сериозно кимване и едно:

— Да, госпожо Озмиян – преди да се завърти с доловимо скърцане и да изчезне в коридора на фантастично вулгарния и претрупан с мебели апартамент.

Хариман изпитваше определено превъзходство над тази жена и щеше да го използва в пълна мяра. Тя беше от типа хора, които той разбираше: човек, който се прави, че е част от висшите класи, и превръща това във весела бъркотия. Всичко в нея: от боядисаната й коса и прекаления грим до истинските диамантени бижута, чиито камъни бяха твърде големи, за да бъдат елегантни – го караше да потиска желанието си да поклати глава. Тези хора никога нямаше да се научат. Никога нямаше да разберат, че вулгарни диаманти, удължените лимузини, лицата, напомпани с ботокс, английските икономи, огромните къщи в Хамптънс са социалният еквивалент на това да носиш табела с надпис:

Аз съм новобогаташ, опитвам се да подражавам на по-висшите и си нямам понятие как.

Самият Брайс не беше новобогаташ. Нямаше нужда от диаманти, коли, къщи и икономи, за да обяви този факт. Единственото, от което имаше нужда, беше неговата фамилия: Хариман. Онези, които знаеха – знаеха. А за онези, които не знаеха, нямаше защо да го е грижа.

Беше започнал журналистическата си кариера в „Ню Йорк Таймс“, където израсна благодарение на таланта си: от коректор до отдела за местни новини. Обаче малко несъгласие при отразяването на произшествие, което по-късно стана известно като „клането в метрото“, плюс това, че беше надминат в репортажа и надхитрен от покойния, велик и нетърпим Уилям Смитбак, доведе до безцеремонното му изгонване от „Таймс“. Това беше най-болезненият период в неговия живот. С опашка между краката се бе прехвърлил в „Ню Йорк Поуст“. Ала накрая се оказа, че това е най-доброто, което е могло да му се случи. Винаги бдителната, винаги ограничаващата редакционна ръка, която го беше сковавала в „Ню Йорк Таймс“, в „Поуст“ се оказа много по-търпима. Вече никой не надничаше непрекъснато през рамото му, за да парализира стила му на работа. В стила на журналистиката а ла „Поуст“ имаше известна хулиганска елегантност, която, както откри, не нараняваше чувствата на хората. През десетте си години във вестника се беше изкачил нагоре по служебната стълба до репортер звезда в отдела за местни новини.