Читать «Ловецът на глави» онлайн - страница 166
Дуглас Престон
Пет минути по-късно чу вратата на Постройка 44 да се отваря и Пендъргаст влезе. Д’Агоста изпита тревога, когато го видя: покрит с прах, дрехите скъсани и раздърпани, с две дълбоки драскотини на лицето, върху което кръвта се беше смесила с мръсотията, превръщайки се в коричка. Агентът куцаше.
Дойде при него и извади билярдната топка, с която беше запушена устата му. Д’Агоста си пое няколко пъти дълбоко дъх.
— Свърши доста опасно близо до крайния срок! – каза той. – И изглеждаш като изваден от окопите.
— Скъпи Винсънт, много съжалявам, че съм те притеснил – отговори агентът и започна да го развързва. – Причината е, че нашият приятел се би възхитително. Трябва честно да ти кажа, че никога не съм се изправял срещу по-способен враг.
— Знаех си, че накрая ще го изпържиш.
Пендъргаст освободи ръцете му, той ги вдигна и започна да ги масажира, за да възстанови кръвообращението си. Пендъргаст внимателно го освободи от жилетката с пакетите експлозиви, вдигна я и много бавно я сложи на близката маса.
— Разкажи ми как унищожи този извратеняк.
— Боя се, че в Бюрото вече се ползвам с неприятната репутация на агент, който неизменно ликвидира преследваните от него престъпници – отговори Пендъргаст, който сега се беше заел да развързва глезените на лейтенанта. – Затова този път го залових жив.
— Значи е жив? Боже мили, как успя да направиш това?
— Въпрос на избор каква игра да играеш. Започнахме с шах, в който той за малко не ме матира. Обърнахме на зарове, но хвърлих епек. Така
стигнахме до психологическата игра, която моят противник изгуби с гръм и трясък.
— Психологическа игра?
— Виж, драги приятелю, той ме залови и опря пистолет в главата ми. След това ме пусна така, както котката освобождава мишката.
— Наистина? Уха, луда работа.
— Не, беше прозрението, от което имах нужда. Вече беше признал, че този „лов“ е нещо повече: беше чист екзорсизъм на преживяното от него тук. Когато пощади живота ми, разбрах, че Озмиян иска да се освободи от много по-голям демон, отколкото той самият осъзнава. Нещо ужасно му се е случило тук, много по-лошо от сесиите с психиатър, лекарства и ремъци за обездвижване.
Както обикновено, Д’Агоста не беше сигурен накъде бие Пендъргаст и за какво изобщо говори.
— Как го пипна?
— Ако ми е позволено да се поздравя сам, трябва да призная, че много се гордея с последната си военна хитрост. Тя включваше изразходване на всички патрони, за да предизвикам лъжливо усещане за безопасност у моя противник, което го окуражи да се хвърли с главата напред в моя последен капан.
— Къде е той?
— В мазето на Постройка 93, в помещение, което някога е познавал много добре. Помещение, в което лекарите са го превърнали в човека, който е днес.
Краката на Д’Агоста най-сетне бяха свободни и той се изправи.
Направо замръзваше. Озмиян беше хвърлил дрехите му на един стол и той се зае да ги събира.
— Превърнали са го в човека, който е днес? Какво означава това?
— Когато бил на дванайсет, бил подложен на поредица жестоки експериментални електроконвулсивни процедури. Обаче спомените, дори най-дълбоко заровените, никога не изчезват напълно и аз успях да провокирам неговите с невероятен резултат.