Читать «Ловецът на глави» онлайн - страница 164

Докато Озмиян се движеше надолу по следата, забеляза колко мрачна беше тази част от мазето, колко странно смущаваща с нейните небоядисани сгурбетонни блокчета, покрити с петна от влага, осеяни на равни разстояния от двете страни със зелени врати без прозорци. Всяка врата беше последователно номерирана с мръсен етикет:

Помещение за ЕКТ1

Помещение за ЕКТ2

Помещение за ЕКТ3

Какво означаваше това? Какви бяха тези помещения?

Следите свършваха пред врата с етикет ЕКТ 9. Той огледа пода пред вратата, разчитайки следите: плячката му беше спряла, след това отворила вратата и влязла без всякакви опити за прикриване, като я бе затворила след себе си. Озмиян нямаше представа какво има в помещението, почувства със сетивата си, че то е малко – почти сигурно задънена улица, откъдето Пендъргаст нямаше да може да се измъкне.

Все едно да стреляш по риба във варел. Тогава си напомни, че плячката му е необикновено умна и не бива да бъде подценявана. От другата страна на вратата можеше да го чака какво ли не. Освен това на агента му оставаше един патрон.

Застанал встрани от вратата, крайно внимателно Озмиян подложи плячката си на малко изпитание: докосна дръжката на вратата и леко я натисна надолу, сигурен, че Пендъргаст ще види движението от другата страна.

БУУМ! Точно както се беше надявал, Пендъргаст похаби последния си патрон, като стреля на сляпо през вратата. Сега той беше обезоръжен, с изключение на ножа. Погледна часовника си: оставаха осем минути преди неговият партньор да бъде взривен на парчета.

Това беше забележителен лов, но краят предстоеше скоро.

– Пендъргаст? – каза Озмиян през затворената врата. – Съжалявам, че си прахоса последния изстрел.

Тишина.

Мъжът сигурно чакаше с нож в ръката подобно на онзи ранен лъв, свит сред дърветата мопане, готов за последна, отчаяна битка.

Той зачака.

– Минутите отлитат. Остават само шест, докато взривът обърне хастара на твоя приятел.

След тези думи Пендъргаст заговори. Гласът му потреперваше и звучеше пискливо.

– Тогава влез да се биеш, вместо да се криеш зад вратата като страхливец!

С въздишка, но без ни най-малко да сваля гарда, Озмиян вдигна пистолета, притисна с лявата длан фенерчето към дулото, така че да сочи натам, накъдето и пистолетът. След това с яростен ритник изби заключената врата и влетя вътре, покривайки помещението с оръжието си за част от секундата в очакване на яростна, но безполезна атака с нож отвсякъде.

Вместо това чу глас от мрака, говорещ нежно и приятелски:

– Добре дошъл, млади момко, в стаята на щастието.

Неочакваните думи подействаха като нож, забит в дълбините на мозъка му.

– Как е днес моят малък, смел момък? Влизай, влизай, не се плаши! Тук всички сме приятели, обичаме те и сме дошли, за да ти помогнем.

Разпозна думите на мига и подобно на земетресение, те разбиха бункера на паметта му, откъдето потече горещ поток от спомени: врящи, накалени до бяло, образуваха шипящ водовъртеж в черепа му, който помиташе всичко по пътя си. Озмиян залитна, неспособен дори да стои прав.