Читать «Ловецът на глави» онлайн - страница 163

Светна фенерчето и бързо запрелиства папките, които беше взел, страница по страница, докато не спря на една. Откъсна я и я пъхна в джоба си, хвърли поглед на строителните планове… и се отправи надолу по коридора, без да си прави труда да стъпва тихо. В далечния край на коридора се озова пред малка зелена врата, която отвори, а после затвори и зарези след себе си, докато чуваше как Озмиян се опитва да мине през вратата на архива.

Трябваше да свърши много работа, за да се приготви за идването на предприемача.

63.

Озмиян светна фенерчето при вратата. Видя здраво укрепена стоманена врата, на която някога беше поверена охраната на този чувствителен архив. След като прегледа ключалката, разбра, че единственият начин е да стреля в нея, въпреки че щеше да изразходва муниции.

Изхвърли вече празния пълнител и вкара резервния. Застана леко разкрачен и стиснал с две ръце пистолета, успокои дишането си и се прицели в цилиндъра. Плячката му отново беше успяла да изпрати няколко куршума на сантиметри от главата му. Стрелбата го караше да губи контрол, но същевременно означаваше – ако сметките му бяха верни – че неговият противник има само един патрон срещу неговите осем. Смяташе, че сега плячката му е изцяло заета с бягството си и е с изчерпани възможности. Засада с един патрон беше чисто самоубийство. Погледна часовника си: двайсет минути до мига, когато приятелят на Пендъргаст ще се превърне в кайма по стените на Постройка 44. Не беше за чудене, че рухна.

Стегна се и стреля. Още първият куршум изби цилиндъра. Огледа го, опита вратата, но видя, че част от патрона все още я заключва, и стреля втори път, за да я освободи от резето. Вратата се отвори широко и пред него се разкри дълъг, празен подземен коридор.

Оставаха му шест патрона.

Той тръгна по коридора по следите, които водеха в най-далечното крило на мазето. Пендъргаст вече дори не си правеше труда да стъпва тихо или да замаскира своите следи. Просто вече не му беше останало време. В лова това беше мигът, когато преследваното животно започва наистина да се усеща притискано. Преследването на човек, размишляваше Озмиян, не беше много по-различно от това на ранен лъв. Колкото повече притискаше и тревожеше плячката, толкова повече тя се паникьосваше, губеше способността да размишлява разумно и се превръщаше в реагиращо кълбо от нерви. Сега Пендъргаст беше в този стадий. Беше човек с изчерпани идеи и празен пълнител. В определен момент щеше да направи онова, което всички преследвани животни правят: спират да бягат и се обръщат, за да окажат последна съпротива.