Читать «Лимони на масата» онлайн - страница 100

Гьотеборг. Преди концерта съм изчезнал. Не могли да ме намерят на обичайните места. А. си скъсала нервите. Въпреки това влязла в залата, молейки се нещата да се оправят. За нейна изненада съм излязъл на сцената точно навреме, поклонил съм се и съм вдигнал палката. След няколко такта от увертюрата, каза ми тя, съм спрял да дирижирам, сякаш е репетиция. Публиката била озадачена, оркестърът още повече. После отново съм вдигнал палката и съм започнал отначало. Оттам нататък, твърдеше тя, последвал хаос. Почитателите ми изпаднаха във възторг, пресата откликна с уважение. Но аз вярвам на А. След концерта, заобиколен от приятели пред залата, съм извадил бутилка уиски от джоба си и съм я разбил в стълбите. Нямам спомен от онази вечер.

Вече у дома, докато кротко си пиех сутрешното кафе, тя ми подаде писмо. След трийсетгодишен брак А. ми написа писмо в собствения ми дом. Оттогава насам думите й не излизат от главата ми. Казваше ми, че съм безполезен малодушник, който търси в алкохола убежище от проблемите и си въобразява, че пиенето ще му помогне да създаде нови шедьоври. Но жестоко съм се лъжел. Във всеки случай тя нямало никога повече да се излага на публичното унижение да ме гледа как дирижирам пиян.

Дума не казах в отговор, нито устно, нито писмено. Постарах се да й отвърна на дело. Тя остана вярна на писмото си и не ме придружи до Стокхолм, нито до Копенхаген или Малмьо. Винаги нося със себе си писмото й. На плика съм написал името на най-голямата ни дъщеря, та след смъртта ми да научи какво се казва в него.

* * *

Колко ужасна е старостта за един композитор! Нещата не стават така бързо, както едно време, а самокритиката придобива невероятни размери. Другите виждат само славата, аплодисментите, официалните вечери, държавната пенсия, преданото семейство, поклонници отвъд океаните. Забелязват, че ризите и обувките ми са правени по поръчка в Берлин. На осемдесетия ми рожден ден сложиха лика ми на пощенска марка. Homo diurnalis уважава тези лъскавини на успеха. Но аз гледам на homo diurnalis като на най-нисшата форма на човешки живот.

Помня деня, когато приятелят ми Тойво Кула бе погребан в студената земя. Беше смъртоносно прострелян в главата от йегерите и след няколко седмици умря. На погребението му размишлявах колко окаян е жребият на твореца. Толкова труд, талант и кураж, а сетне всичко свършва. Да си неразбран, а после забравен, такъв жребий е отреден на твореца. Моят приятел Лагерборг споделя възгледите на Фройд, според когото творецът използва изкуството като средство за бягство от неврозата. Създаването му компенсирало неспособността да се отдадеш изцяло на живота. Е, това е просто разработка на Вагнеровото мнение. Вагнер твърдял, че ако се радваме пълноценно на живота, няма да изпитваме нужда от изкуството. Според мен те гледат нещата наопаки. Не отричам, разбира се, че творецът има много свръхчувствителни страни. Тъкмо аз ли ще го отрека? Наистина съм невротичен и често съм нещастен, но това е по-скоро последица от факта, че съм творец, а не причина. Когато се целим толкова нависоко и тъй често стреляме напразно, как няма да си докараме невроза? Не сме трамвайни кондуктори, които гледат само да продупчат билетите и да обявят правилно спирките. Освен това мога да отговоря на Вагнер много просто: как тъй пълноценният живот ще пропусне едно от най-висшите удоволствия, насладата от изкуството?