Читать «Лимони на масата» онлайн - страница 99

Горе главата! Смъртта е на две крачки.

Ото Андерсон така детайлно е изработил семейното ми дърво, че ми призлява.

Някои хора ме смятат за тиранин, защото винаги съм забранявал на петте ми дъщери да пеят или да свирят в къщата. Никакви весели скрибуцания на некомпетентна цигулка, никакво запъхтяно напъване на изтормозена флейта. Какво — никаква музика в дома на великия композитор! Но А. ме разбира. Тя знае, че музиката трябва да се роди от тишината. Да дойде от нея и да се върне в нея.

* * *

Самата А. също използва тишината като средство. Имам — Господ ми е свидетел — много трески за дялане. Никога не съм твърдял, че съм от съпрузите, за които сипят хвалби в църквите. След Гьотеборг тя ми написа писмо, което ще нося със себе си, докато не предам богу дух. Но в нормални дни не ми трие сол на главата. И за разлика от всички други никога не ме пита кога ще завърша Осмата. Просто действа, без да ми пречи. Нощем пиша музика. Не, нощем седя на бюрото си с бутилка уиски и се опитвам да работя. По-късно се събуждам с глава върху партитурите, а ръката ми стиска голия въздух. А. е прибрала уискито, докато съм спал. Не говорим за това.

Алкохолът, който по едно време оставих, сега е най-верният ми другар. И най-отзивчивият!

Излизам да обядвам сам и размишлявам над морала. Или пък отивам в Кемп, в Социететсхузет или Кьониг да обсъдя с някого тази тема. Странният въпрос относно Man lebt nur einmal. В Кемп сядам на масата с лимоните, тъй да се каже. Тук е разрешено — всъщност е задължително — да се говори за смъртта. Много дружески разговор. На А. това не й харесва.

При китайците лимонът е символ на смъртта. Ето, онова стихотворение от Анна Мария Ленгрен — „Погребан с лимон в ръка“. Точно така. А. би се опитала да го забрани, понеже било черногледо. Но кому, ако не на един труп, е разрешено да бъде черноглед?

* * *

Днес чух жеравите, но не ги видях. Облаците бяха много ниско. Но както си стоях на хълма, чух отгоре да долита мощният крясък, който издават, когато се отправят на юг. Невидими те бяха дори още по-красиви, по-тайнствени. Отново ми дават урок по мелодичност. Музиката им, музиката ми, музиката. Това е тя. Стоиш си на един хълм и иззад облаците чуваш звуци, които пронизват сърцето ти. Музиката — дори моята — винаги се отправя на юг, незабележимо.

Сега, когато приятелите ме изоставят, не мога вече да кажа дали е заради моя успех или заради моя провал. Такава е старостта.

Може би съм труден човек, но не чак дотам. През целия ми живот, когато съм отсъствал, са знаели къде да ме намерят — в най-хубавите ресторанти, където сервират стриди и шампанско.

Когато отидох в Съединените щати, американците се учудиха, че никога през живота си не съм се бръснал сам. Реагираха, сякаш съм някакъв аристократ. Но аз не съм, дори не се преструвам на такъв. Просто съм от онези, които са решили да не си губят времето, като се бръснат сами. Нека други го вършат вместо мен.

Не, не е вярно. Труден човек съм, като баща ми и дядо ми. И то в още по-тежка форма, защото съм човек на изкуството. А също и защото моят най-верен и най-отзивчив другар влошава нещата. Малко са дните, които мога да нарека безалкохолни. Sine alc. Трудно се пише музика, когато ръцете ти треперят. И трудно се дирижира. В много отношения животът на А. с мен е истинско мъченичество. Признавам го.