Читать «Лекарство против мързел» онлайн - страница 3

— Всичко щеше да е много хубаво — озъби се капитанът. — Само че туземците не щат да берат нито картофи, нито ананаси. Мързи ги!

— И за това е помислено — увери го Макдейл. — Мога да ви съобщя, че в момента Марсианският институт по генетика спешно решава нашите проблеми. До края на годината ще имаме нов вид полифрукти с дебели дънери и естествени хралупи, подходящи за едностайни жилища. При достигане на пълна зрелост плодовете ще падат от клоните и на местните жители няма да им остава нищо друго, освен…

— … да ядат! — хорово довършиха щурманът и пилотът.

— Да, точно така. Проблемът с прехраната ще бъде решен. Но това не е всичко. Ето, вие, Димов, навярно смятате, че грижата за стомасите на местното население е единственото, с което се занимаваме. В това ни обвинява и вашият приятел, Съветника Белгородски. А всъщност нашата дейност е богата и разнообразна. Стотици наши представители разпространяват на планетата, така да се каже, разумното, доброто, вечното… Проведени са над осем хиляди беседи и две хиляди кинолектории за ползата от труда, раздадени са сто хиляди екземпляра от брошурата „Да работим дружно“. Ежегодно се организират десетдневки на трудовите навици. Ето, това е нашата тежка, но благородна дейност и ние ще я продължаваме до пълен успех, въпреки клеветите на черногледци като Белгородски. А местното население ще ни се отплаща със своята вечна признателност. Вижте само как ни посрещат!

Иззад полифруктовите дървета се показваха първите покриви на селото. Транспортьорът направи последния завой и Димов видя посрещачите. Струпани на тълпа край пътя, те лениво размахваха над главите си избледнели дрипави транспаранти и плакати, останали навярно още от времето на първите експедиции: „ДА ЖИВЕЙ СЛАВЕН БРАТСКИ ЗЕМЯ“, „ЗЕМЯ НЕ ДАЛ — НИЙ УМРЯЛ“, „ЗЕМЕН КОНСЕРВА — НАЙ-ВКУСЕН МЕЖДУ ГАЛАКТИКА“.

— Погледнете ги само! — тържествуваше Макдейл. — Всички са в цветущо състояние. Можете ли да си представите, че преди десет години приличаха на скелети?

Димов поклати глава. Туземците определено не приличаха на скелети. Полуголите им тела по-скоро напомняха добре натъпкани възглавници, носени от къси, тромави крачета. Върху широките бузести лица апатично примигваха замъглени от дрямка очички. Само в задните редици царуваше оживление — ту един, ту друг от посрещачите се измъкваше от тълпата, захвърляше лозунга и с прозявка се отправяше към колибата си.

— Мързеливци! — ядно промърмори капитанът. — И да не мислите, че ще ни помогнат да разтоварим? Всичко трябва да им се поднесе на тепсия!

Той закова транспортьора сред селото, под голям транспарант: „ТИ, ЗЕМЯ — ПЛАНЕТ ГОЛЯМ, НА ТУЗЕМЕЦ ДАЙ ДА ЯМ!“. Наоколо туземците бавно се разотиваха, без да удостоят с поглед натоварената машина. Димов взе куфарчето си, скочи от каросерията и се запъти към колибите, но не бе успял да измине десетина крачки, когато Макдейл го догони.