Читать «Лекарство против мързел» онлайн - страница 2

— Благороден човек — въздъхна Макдейл. — Един от спасителите на местното човечество.

Димов пропълзя по сандъците, настани се до кабината и лукаво подхвърли:

— Че какво толкова са ги спасили?

Макдейл не се смути от въпроса. Изтърси няколко прашинки от ревера си, повдигна назидателно пръст и заговори бавно, методично, сякаш се намираше пред трибуната на Съвета.

— Резултатите от нашата хуманна мисия могат да се изразят със следните цифри: когато беше открита преди десет години, планетата наброяваше население едва около осем хиляди души. И това не е всичко, скъпи приятели. Налице беше явната тенденция към намаляване. Тоест, ако не се предприемеха спешни мерки, дори тези осем хиляди души скоро щяха да загинат. Пред лицето на такава чудовищна заплаха ние изпълнихме своя космически дълг. И ето резултатът — днес броят на населението се е удвоил, а от тия чудовища, вълкожабите, са останали броени екземпляри. Помислете си само — броени екземпляри, докато преди десет години най-скромните преценки се колебаеха между пет и десет милиона.

Димов хвърли поглед към другата седалка. Капитанът бе стиснал зъби, но мълчеше и само смръщеното му лице бавно придобиваше цвета на зрял домат. Леко приведен над волана, той съсредоточено се взираше в пътя, край който се търкаляха празни бутилки, изпокъсани пластмасови пакети и парчета дъски. Черни мазни петна и ръждиви захвърлени части издаваха някогашни принудителни спирки на тежките транспортьори. Сред отпадъците дребни птички подскачаха по купчинките разсипана храна. Минаването на машината не ги плашеше — отдавна бяха привикнали с техниката.

— Не е далеч денят — продължаваше Съветника, — когато нашите славни ловци ще унищожат и последната вълкожаба и тогава човешкият род отново ще може свободно да процъфтява върху свободната планета.

— Да! — избухна изведнъж капитанът. — Свободни да лапат! Банда мързеливци, това са тия туземци!

— Не позволявам! — възмутено го прекъсна Макдейл. — За един цивилизован човек това е недопустимо отношение към по-изостанала, но все пак разумна раса. Да, не отричам, налице е някаква странна пасивност и тъкмо тя е била причина за бавното оредяване на населението. Защо, как — на тия въпроси ще отговорят нашите екипи от психолози, антрополози и историци. Не отричам дори това, че местните жители без съпротива са позволявали на вълкожабите да ги разкъсват. Но ние, ние сме тук! Веднъж унищожена заплахата от хищниците, аз не се съмнявам, че тия нещастни люде ще се възродят, ще тръгнат нагоре по стълбата на прогреса. А ние, като по-големи братя, ще даваме своята скромна лепта в това възраждане.

— Думи, думи… — подкачи го Димов. — Бъдете по-точен, Съветник Макдейл. В какво се изразява вашата помощ?

— Искате цифри? Чудесно! За изминалите десет години на планетата са доставени около двеста и петдесет хиляди тона разнообразни товари. В изтребването на хищниците са взели участие над петнадесет хиляди ловци. Засадени са осемдесет хиляди декара полифруктови дървета. Впрочем вижте сами…

Саваната бе свършила и сега прашният път лъкатушеше сред гъсти гори от плодни дървета. По натегналите клони висяха в безредие банани, ябълки, грах, смокини, круши, портокали, зелки, ананаси, грозде, картофи, цвекло, соя… Трудно можеха да се изброят всички плодове и зеленчуци, скрити в гъстите корони на полифруктите, но на очи биеха най-вече едрите, кървавочервени буци на последното чудо на генетиката — растителните бифтеци.