Читать «Лекарство против мързел» онлайн

Любомир Николов

Лекарство против мързел

Някъде наблизо изтрещяха изстрели. Димов изпъшка, метна чувала в каросерията на транспортьора си и се огледа. Наоколо не се виждаше нищо. Саваната унило жълтееше под палещото слънце, осеяна с купчинки бели кости и редки хилави дървета.

— Какво беше това?

Капитанът избърса чело и също се огледа. Гол до кръста, целият покрит с мътни струйки пот, той приличаше на зебра.

— Ловец, какво друго! Ей-там, виждаш ли?

Димов обърна глава тъкмо навреме, за да види как от близките храсталаци изскача вълкожабата — огромна, озъбена, лъскава и пъстра. Редувайки отчаяния бяг с високи скокове, чудовището се понесе през саваната. След миг, като разярен бог на гръмотевицата, в бръснещ полет над храстите се появи ловецът. Дюзите на реактивните му ботуши бълваха пламъци. Опрял в корема си приклада на скорострелната карабина, той гърмеше напосоки, сякаш преследваше не един, а цяло стадо хищници. От затвора на карабината хвърчаха горещи гилзи.

— Залегни! — изрева капитанът, щом първите заблудени куршуми просвистяха над главите им.

Димов се хвърли зад най-близката купчина сандъци, сетне предпазливо надигна глава и потърси другите. Капитанът и щурманът бяха залегнали под транспортьора, а пилотът, по липса на по-добро прикритие, лежеше сред тревата и с две ръце опъваше върху ушите си широката черна барета.

Внезапно изстрелите престанаха. Нещо в реактивните ботуши избухна, двигателите закашляха и оставяйки дълга димна следа, стовариха ловеца в един бодлив храст.

— Отбой! — обяви капитанът, като се измъкваше от прикритието си. — Всички на работа!

Товаренето продължи още няколко минути, докато стана ясно, че в претъпканата каросерия вече няма място за нито един сандък. Четиримата уморено седнаха и се загледаха в ловеца. Той бе успял да се измъкне от храстите и куцаше към звездолета, влачейки карабината за дулото.

— Бас държа, че ще иска да му ремонтираме ботушите — подхвърли щурманът.

— Да има да взема, гъбата му марсианска! — ядоса се капитанът. — Аз не съм обущар! Хайде, тръгваме!

С неочаквана за тежкото му тяло пъргавина той скочи в откритата кабина на транспортьора и натисна клаксона. От люка на звездолета надникна сухата физиономия на Съветника Макдейл.

— Какво, тръгваме ли вече?

— Тръгваме — мрачно потвърди капитанът. — Напред към нашата историческа мисия!

Макдейл се спусна по стълбичката пъргаво и елегантно. Въпреки горещината беше облечен в строг черен костюм, с черна вратовръзка и бяла кърпичка в малкото джобче. Стъпвайки внимателно с лъскавите си ботуши сред прашната трева, той стигна до кабината на транспортьора, изтупа седалката и изящно се настани до капитана. Щурманът и пилотът скочиха в каросерията, сред купищата сандъци, чували, кашони и контейнери. Здраво стиснал черното си куфарче, Димов ги последва.

Двигателят изръмжа и транспортьорът потегли по прашния коловоз през саваната. Ловецът го изпрати с печална физиономия, от която стърчаха дълги бодли.

— Кой беше този? — запита Съветника.

— Ловец — обясни капитанът. — Имаше принудително кацане в храстите.