Читать «Ледената пустиня» онлайн - страница 2

Той не сметна за нужно да сдържа това си войнствено намерение, което можеше да има сериозни последици. Напротив, поощри го, като каза на Торп:

— Тъй като мечката бърза, да побързаме и ние. Корабът ще почака!

След един час двамата бяха изминали толкова път, че вече не виждаха кораба, но не се спряха, а продължиха да тичат още по-бързо.

Мечката бе изчезнала, обаче следите й още личаха, тъй като снегът не се бе втвърдил. Може би, бе спряла някъде, за да изчака ловците.

Капитанът и другарят му вървяха по дирите и целия ден. Преминаха хълмове, падини, заледени езерца, но от нея нямаше и следа.

Нощта настъпваше и започна да духа много студен северен вятър, който вкочаняваше крайниците им.

Невъзможно бе да се завърнат на кораба в тази тъмнина и студ. Бездруго щяха да паднат на половината път и сигурно нямаше повече да станат.

— Постъпихме неблагоразумие — каза капитанът. — Не трябваше да се отдалечаваме толкова от кораба. Проклета мечка. Не мислех, че ще ни отведе толкова далеч!

— Да потърсим убежище — предложи Торп. — Още повече, че, както ми се струва, ще се разрази снежна буря. Утре ще се опитаме да се завърнем на кораба.

Това бе най-доброто, което можеха да сторят, понеже не познаваха добре тази пустинна област. А и трябваше да се защитят от нощния студ.

След дълго лутане двамата намериха една голяма пещера, издълбана под огромна скала, и се вмъкнаха вътре с намерение добре да си починат.

Запушиха входа с ледени блокове, за да не бъдат нападнати от бели мечки, и се опънаха на земята, като сложиха оръжията до себе си.

Не се знае колко бяха спали, но когато си отвориха очите и понечиха да излязат навън, за голяма тяхна изненада установиха, че е още тъмно.

Дали бяха спали двадесет и четири часа, или се бяха събудили много рано? Не вярваха все пак да са прекарали в пещерата толкова дълго време и заспаха отново, замаяни от топлината в пещерата, тъй различна от сковаващия мраз навън.

* * *

Когато моряците отвориха отново очи, валеше обилен сняг, а откъм север духаше мразовит вятър, който брулеше голите равнини.

— Трябва вече да тръгваме — каза капитанът. — Другарите ни много ще се тревожат от дългото ни отсъствие.

— Не ще бъде лесно да намерим пътя — отговори Торп. — Снегът е заличил следите ни. Освен това не бяхме достатъчно предвидливи да вземем компас.

Двамата се загърнаха колкото можаха с дрехите, взеха оръжията си и тръгнаха смело в снежната буря, като се опитваха да намерят кораба.

Студът вече бе тъй сковаващ, че затрудняваше вървежа им, а снежната виелица пречеше на двамата нещастници да следват вярната посока.

Не стига това, ами падна и мъгла, която скри от погледите им хълмовете, по които можеха да се ориентират.

Безпокойството на моряците растеше. Страхуваха се, че няма да могат да стигнат далеч. Започнаха да се съмняват и в това, че екипажът ги е сметнал за загинали и е вдигнал котва.

Двамата вървяха така напосоки няколко часа, борейки се с урагана, заслепени от снега, който се въртеше около тях, вкочанени от студ. После Ално спря и каза, че няма повече сили да върви.