Читать «Ледената пустиня» онлайн - страница 5

Горкият моряк бе получил две дълбоки рани близо до гръбначния стълб и губеше много кръв. Капитанът се уплаши да не вземе да умре. Ално събра сили и побърза да го занесе в галерията. След това скъса една ивица плат от ризата си и превърза с нея колкото можа раните, за да спре кръвотечението.

Въпреки ужасните си рани морякът не изгуби съзнание и се остави да бъде превързан, без да охне.

— Дайте ми една глътка ром, капитане — помоли той. — Това ще ме ободри и ще ме изправи на крака.

— Няма да се отървеш толкова лесно от случилото се, бедни ми Торп — каза капитанът. — Ще трябва да минат няколко седмици, докато се оправиш.

— Искате ли един съвет, капитане? Оставете ме тук и идете в залива. Може би корабът ви още не е заминал.

— А не мислиш ли, че може да дойде друга мечка?

— Напълнете пушката и ми я оставете. Ако бъда нападнат, ще се опитам да се защитя. Вървете, капитане, не губете време. Спасението ни е в нашите другари.

Капитанът се колебаеше, но нямаше друг изход. Едно ново закъснение би било гибелно и за двамата.

Той напълни карабината, довлече с неимоверни усилия мечката в убежището, за да може морякът да си легне на още топлото й тяло, после, като го увери, че ще се върне скоро, тръгна смело на път.

Капитан Ално вървеше бързо, за да стигне колкото е възможно по-скоро залива. Ако корабът още не бе заминал, морякът можеше да оздравее много по-бързо, понеже на борда имаше всякакви лекарства и способен лекар.

В противен случай какво щеше да стане с него и с Торп, изгубени всред тази огромна ледена пустиня на неколкостотин мили разстояние от датските поселища и в тази ужасна полярна зима? Ще могат ли двамата да преодолеят бурите и силните мразове на дългата нощ, която по тези места трае три-четири месеца? И то без подслон, само в тази галерия, която снеговете можеха да затрупат заедно с обитателите й?

Вглъбен в тъжните мисли, капитанът ускоряваше все повече ход, защото смяташе, че всеки час закъснение може да се окаже фатален.

Най-сетне стигна до хълмовете, които се издигаха над залива. Изкачи се по тях разтревожен. А като стигна на върха, обходи с бърз поглед целия бряг, който се разстилаше по протежение на половин миля.

Капитанът извика поразен. Заливът бе пуст. Виждаха се само огромни ледени блокове и плаващи навътре в морето айсберги.

Корабът ги бе изоставил.

Чакали са два или три дни и са помислили, че са загинали. Опасността от ледовете бе принудила екипажа да потегли.

Това значеше гибел за двамата клетници и кой знае каква мъчителна смърт! Но и в този момент капитанът не се отчая напълно.

— Бог ще ни помогне! — каза той. — Ще се борим до последни сили!

Ално забеляза на брега на залива една антена, забучена навярно от моряците, и слезе нататък. Може би това бе белег или сигнал и показваше някой склад за храна?

Не се излъга. Преди да замине, надявайки се, че капитанът не е изяден от мечката, екипажът бе оставил на това място храна, завивки, оръжия и муниции, достатъчни за няколко месеца. Това бе истинско щастие за двамата клетници.