Читать «Къщата с мансарда (Разказ на един художник)» онлайн - страница 2

— Вие съвсем ни забравихте, Пьотър Петрович — каза тя на Белокуров, подавайки му ръка. — Заповядайте и ако monsieur (тя каза презимето ми) пожелае да види как живеят почитателите на неговия талант и ни посети, мама и аз много ще се радваме.

Аз се поклоних.

Когато тя си отиде, Пьотър Петрович почна да ми разказва. Тази девойка според думите му била от добро семейство, казвала се Лидия Волчанинова, а имението, в което живеела с майка си и сестра си, както и селото на отвъдния бряг на езерото, се казвало Шелковка. Баща й някога бил заемал важен пост в Москва и умрял с чин таен съветник. Въпреки че разполагали със средства, Волчанинови живеели непрекъснато на село, зиме и лете, а Лидия преподавала в земското училище в своята Шелковка и получавала двадесет и пет рубли на месец. Тя харчела за себе си само тези пари и била горда, че се издържала сама.

— Интересно семейство — каза Белокуров. — Ще трябва да идем някой ден. Много ще ви се зарадват.

Един празничен следобед си спомнихме за Волчанинови и се запътихме към Шелковка. Майката и двете дъщери си бяха вкъщи. Майката, Екатерина Павловна, с явни следи от някогашна хубост, а сега отпусната не според годините си, болна от задух, тъжна, разсеяна, се мъчеше да ме забавлява с разговор за живописта. Научила от дъщеря си, че може да дойда в Шелковка, тя си бе припомнила набързо два-три мои пейзажа, които беше видяла по изложбите в Москва, и сега ме питаше какво съм искал да изразя в тях. Лидия или — както я наричаха вкъщи — Лида разговаряше повече с Белокуров, отколкото с мен. Сериозна, без да се усмихва, тя го питаше защо не работи в земството и защо досега не е бил на нито едно земско събрание.

— Не е хубаво, Пьотър Петрович — повтаряше тя укоризнено. — Не е хубаво. Срамота е.

— Вярно, Лида, вярно — съгласяваше се майката. — Не е хубаво.

— Цялата околия е в ръцете на Балагин — продължи Лида, като се обърна към мен. — Той е председател на управата, всички длъжности в околията е раздал на свои племенници и зетьове и прави каквото си ще. Трябва да се борим. Младежта трябва да образува силна партия, но виждате каква е нашата младеж. Срамота е, Пьотър Петрович!

Докато ставаше дума за земството, по-малката сестра — Женя, мълчеше. Тя не вземаше участие в сериозните разговори, в семейството още не я смятаха за голяма и като някое дете я наричаха Мисюс, защото като малка наричала така своята мис — гувернантката си. През цялото време тя ме гледаше с любопитство, а когато разглеждах снимките в албума, ми обясняваше: „Това е вуйчо… Това е кръстникът…“ — като показваше с пръстчето си по портретите, в същото време допирайки ме детински с рамото си, и аз виждах отблизо малките й неразвити гърди, нежните рамене, плитката и слабичкото тяло, пристегнато с колан.