Читать «Кървави книги (Том 2)» онлайн - страница 92

— Какво има? — попита той.

— Ходих до апартамента на Филип.

— Аз също. Беше заключен.

— Имам ключ, резервният ключ на Филип. Исках да взема малко дрехи и да му ги занеса.

Луис кимна.

— И?

— Там имаше някой.

— Полицай?

— Не.

— Ами?

— Не го видях добре. Не съм сигурна. Беше облечен с дълго палто, с шал на лицето. Шапка. Ръкавици. — Тя направи пауза. После: — Държеше бръснач, Луис.

— Бръснач?

— Разтворен бръснач, като онези, които използват бръснарите.

Дълбоко в съзнанието на Луис Фокс нещо прещрака.

Разтворен бръснач; мъж, навлечен така, че да не може да бъде разпознат.

— Бях ужасена.

— Нарани ли те?

Катрин поклати глава.

— Изпищях и той избяга.

— Не каза ли нещо?

— Не.

— Може би е бил приятел на Филип?

— Познавам приятелите на Филип.

— Тогава на момичето. Неин брат.

— Може би. Обаче…

— Какво?

— Имаше нещо странно в него. Миришеше на парфюм, направо вонеше, и вървеше с едни превзети ситни стъпки, а пък беше едър.

Луис я прегърна с една ръка.

— Който и да е бил, се е уплашил от теб. Просто недей да ходиш повече там. Ако на Филип му трябват дрехи, ще ида вместо теб.

— Благодаря. Чувствам се като идиот; може да е влязъл вътре без зла умисъл. Да види стаята на убийството. Хората си падат по такива неща, нали? Правят го от някакво извратено любопитство…

— Утре ще говоря с Невестулката.

— Невестулката?

— Инспектор Маре. Ще го накарам да претърси мястото.

— Видя ли се с Филип?

— Да.

— Добре ли е?

Луис не отговори дълго време.

— Иска да умре, Катрин. Процесът не е започнал, а той вече се е предал.

— Но той не е направил нищо.

— Не можем да го докажем.

— Нали все се хвалиш с предците си. С твоя проклет Дюпен. Докажи го…

— И откъде да започна?

— Поговори с приятелите му, Луис. Моля те. Може жената да е имала врагове.

* * *

Жак Солал се втренчи в Луис през кръглите очила, които караха ирисите му да изглеждат огромни и разкривени. Беше изхабен от прекомерната употреба на коняк.

— Нямаше врагове — рече той, — не и тя. Е, може би няколко жени, които ѝ завиждаха за красотата…

Луис въртеше разсеяно в ръце пакетчетата захар, които му бяха поднесли с кафето. Солал не приличаше на надежден източник на информация, плюс това беше пиян, но, колкото и да е невероятно, Катрин беше описала джуджето от другата страна на масата като най-добрия приятел на Филип.

— Мислиш ли, че Филип я е убил?

Солал сви устни.

— Кой знае.

— А какво ти подсказва инстинктът?

— Е, той ми беше приятел. Ако знаех кой я е убил, щях да ти кажа.

Изглеждаше искрен. Може би малкият мъж просто давеше мъката си в коняк.

— Той беше джентълмен — продължи Солал, като премести поглед към улицата. През изпотения прозорец на бирарията се виждаха смели парижани, които се бореха с яростта на нова снежна виелица, като полагаха напразни усилия да запазят достойнство и да не крачат прегърбени в устата на бурята.

— Джентълмен — повтори дребосъкът.

— А момичето?

— Тя беше красива и той я обичаше. Имаше и други обожатели, разбира се. Жена като нея…