Читать «Кървави книги (Том 2)» онлайн - страница 79

Скоро щеше да се стъмни, но момчето не усещаше студ. Дъхът на бащите му беше топъл и миришеше като големия универсален магазин в Уелкъм — на нещо средно между лакта и коноп, прясно сирене и желязо. Кожата му изглеждаше жълтеникавокафява на светлината на залязващото слънце, а в небето се появяваха първите звезди. Дори на майчината гръд Аарон не се бе чувствал толкова щастлив, колкото сред този кръг от демони.

* * *

Когато наближиха хълмовете, Пакард даде знак на конвоя да спре. Ако знаеше кой е Наполеон Бонапарт, в този момент щеше да се чувства като великия пълководец. Ако познаваше историята на завоевателя, навярно щеше да реши, че това е неговата битка при Ватерло. Но Джош Пакард живя и умря в неведение за героите.

Нареди на хората си да слязат от колите и тръгна сред тях, пъхнал осакатената си ръка в ризата. Не беше най-окуражителният парад във военната история. Доста от войниците бяха пребледнели, а повечето избягваха да гледат водача си в очите, докато раздаваше заповеди.

— Мъже! — изрева шерифът.

(Кукър и Дейвидсън си помислиха, че от всички изненадващи нападения това определено няма да бъде запомнено като най-тихото.)

— Мъже! Пристигнахме, подготвени сме и Бог е на наша страна. Вече видяхме сметката на най-опасния звяр, нали?

Тишина; обречени погледи; още пот.

— Вие сте мъжки момчета. Да не съм видял ни един от вас да побегне, щото видя ли ви да бягате, ще се приберете вкъщи с надупчени задници!

Елинор се накани да изръкопляска, но речта не беше свършила.

— И не забравяйте, мъже. — Тук гласът на Пакард стихна до заговорнически шепот. — Тези дяволи са откраднали момчето на Юджийн преди няма и четири часа. Откраднали са го от гърдите на майка му, докато го е приспивала. Независимо как изглеждат, те са най-обикновени диваци. Не уважават нито майките, нито децата. Така че, ако се озовете близо до някой от тези диваци, помислете как бихте се почувствали самите вие, ако ви грабнат от майчината гръд…

Шерифът млъкна, очарован от израза „майчина гръд“. Беше толкова простичък и толкова красноречив. Гърдата на една майка можеше да вдъхнови тези мъже много повече от нейния ябълков пай.

— Няма от какво да се боите, най-страшно е да се изложите като мъже.

Хубаво изречение за финал.

— Да се залавяме за работа.

Той се върна в колата. Някой изръкопляска и останалите последваха примера му. Широкото червендалесто лице на Пакард светна и жълтите му зъби се оголиха в свирепа усмивка.

— Впрягайте фургоните! — извика ухилено той и конвоят навлезе сред хълмовете.

* * *

Аарон усети, че въздухът се променя. Не му стана студено: диханията, които го топлеха, продължаваха да го обгръщат. Но имаше някаква промяна в атмосферата, нещо различно. Запленен, той наблюдаваше как бащите му реагират на промяната — материята им заблестя с нови цветове, по-мрачни и тревожни. Един-двама дори вдигнаха глави, сякаш душеха въздуха.

Нещо не беше наред. Нещо или някой идваше, за да се включи в нощния празник без покана. Демоните познаваха признаците и бяха подготвени за подобна възможност. Нима не беше неизбежно героите на Уелкъм да тръгнат след момчето? Не вярваха ли мъжете по достоен, за съжаление, начин, че земята е родила вида им от необходимост за себепознание, че са били бозайници, които са еволюирали в хора?