Читать «Кървави книги (Том 2)» онлайн - страница 78

Пакард погледна ухилен седналия зад волана Джебедая.

— Проклет да съм, ако няма — повтори. — И много скоро ще ги пратим на оня свят.

От задния прозорец се подаде госпожа Кукър, държеше запалена пура.

— Изглежда, ти дължим извинение, Джийн — рече тя с извинителна усмивка. „И все пак си остава пиянде. Сватбата с онази дебелогъза курва го съсипа. Каква загуба.“

Лицето на Юджийн светна от задоволство.

— Така е.

— Скачайте в някоя кола отзад — намеси се Пакард — и да вървим да ги извадим от дупките им, както се ловят змии.

— Заминаха към хълмовете — рече Юджийн.

— Не думай?

— Взеха момчето. Събориха ми къщата.

— Много ли бяха?

— Може би дузина.

— Добре, Юджийн, тогава по-добре да се качиш при нас. — Шерифът нареди на един от полицаите отзад да слезе. — Сигурно гориш от нетърпение да пипнеш копелетата, а?

Юджийн се обърна към Луси.

— И да я дам под съд.

Но Луси вече тичаше през пустинята; беше толкова далеч, че приличаше на кукла.

— Напуснала е пътя! — възкликна Елинор. — Ще се самоубие.

— Малко ѝ е — каза Юджийн, докато влизаше в колата. — Тази жена е по-долна и от самия дявол.

— Какви ги говориш, Джийн?

— Продаде единствения ми син на Пъкъла…

Маранята погълна Луси.

— На Пъкъла — повтори гой.

— Остави я тогава — рече Пакард. — Пъкълът ще си я прибере рано или късно.

* * *

Луси знаеше, че няма да си направят труда да я преследват. Още щом видя полицейските лампи, оръжията и каските в облака прах, тя разбра, че ѝ е отредена малка роля в предстоящите събития. В най-добрия случай щеше да бъде техен наблюдател. В най-лошия щеше да умре от топлинен удар, докато прекосява пустинята, и никога нямаше да научи как ще приключи наближаващата битка. Често бе размишлявала над съществуването на тварите, които я бяха заплодили колективно. Къде живееха, защо бяха решили да правят любов с нея. Беше се чудила и дали някой друг в Уелкъм знае за тях. Колко човешки очи, освен нейните, бяха виждали тайнствената им анатомия през годините? И, разбира се, беше се питала дали ще дойде ден на разплата, на сблъсък между видовете. И ето, че този ден бе дошъл без предупреждение, а на фона на подобен сблъсък собственият живот не струва нищо.

Когато колите и мотоциклетите се изгубиха от поглед, тя проследи стъпките си в пясъка и излезе отново на пътя. И осъзна, че никога няма да си върне Аарон. Беше играла ролята на негов пазач. Въпреки че бе излязъл от нейната утроба, той принадлежеше на съществата, които бяха смесили семето си в нея, за да го направят. Може би я бяха използвали като съд за някакъв странен експеримент по плодовитост и сега лекарите се бяха върнали, за да изследват детето. А може и да го бяха взели от любов. Каквито и да бяха мотивите им, Луси искаше едно — да види резултата от битката. И дълбоко в себе си, на място, до което се бяха докоснали единствено чудовищата, се надяваше бащите на Аарон да победят, дори това да доведе до смъртта на много представители на собствения ѝ вид.

* * *

В подножието на хълмовете цареше тържествена тишина. Бяха оставили Аарон между скалите и се бяха скупчили около него, нетърпеливи да разучат дрехите му, косата, очите, неговата усмивка.