Читать «Кървави книги (Том 2)» онлайн - страница 81

Но гласът на Пакард още се чуваше ясно: автомобилът му се издигаше все по-високо, двигателят ръмжеше, гумите се въртяха нелепо във въздуха, а той не спираше да крещи заповеди. Демонът продължи да разтърсва колата като дете, което държи играчка, докато вратата на шофьора не се отвори и Джебедая не падна до надиплената по земята кожа на съществото. Дейвидсън видя как тази кожа покрива счупения гръбнак на заместника, сякаш иска да го погълне между гънките си. Видя и как Елинор се приближава до огромния демон, който поглъщаше сина ѝ.

— Джебедая, излизай веднага от там! — извика тя и започна да пуска куршум след куршум в безизразната цилиндрична глава на демона.

Дейвидсън излезе от колата си, за да има по-добра видимост. Сега виждаше по-ясно хаоса от строшени автомобили и опръскани с кръв покриви. Демоните се изтегляха от битката, беше останало само причудливото чудовище, което държеше колата на шерифа. Дейвидсън отправи тиха благодарствена молитва към всяко божество, което би могло да се навърта наоколо. Дяволите си отиваха. Нямаше да има решаваща схватка, никакъв ръкопашен бой с юмруци и пипала. Чудовищата просто щяха да изядат момчето или каквото там планираха да сторят на горкото копеленце. Всъщност, дали не вижда Аарон от мястото си? Не беше ли негова крехката фигура, която отстъпващите демони държаха високо вдигната като трофей?

Засрамени от ругатните и обвиненията на Елинор, изпокрилите се полицаи наизлязоха от скривалищата си, за да обградят единственото останало чудовище. Все пак то беше само, а и държеше в лигавото си пипало техния Наполеон. Започнаха да изстрелват залп след залп в гънките на туловището и главата без лице, но дяволът не им обърна никакво внимание и продължи да раздрусва Пакард, като мъртва жаба в тенекиена кутия, докато не загуби интерес и не захвърли колата. Въздухът се изпълни с миризмата на бензин, от която на Дейвидсън му се пригади.

Тогава се разнесе вик:

— Залегни!

„Граната? Абсурд! Не и с всичкия този бензин по…“

Дейвидсън се просна по очи. Настъпи тишина, нарушавана единствено от хленча на някакъв ранен мъж, после се чу глухият, разтърсващ земята гръм на избухналата граната.

Някой възкликна „Божичко“ с тържествуващи нотки в гласа.

„Мили боже! В името на… слава…“

Демонът беше обгърнат от пламъци. Тънката му намокрена с бензин кожа гореше; единият му крайник беше откъснат от взрива, другият частично унищожен; гъста безцветна кръв шуртеше от раните и чуканчето. Във въздуха се носеше миризма, която напомняше на изгоряла захар; очевидно съществото страдаше. Когато пламъците стигнаха до празното му лице, тялото му се заклати и разтресе и нещото се обърна и побягна от мъчителите си, без да издаде нито звук на агония. Дейвидсън почувства прилив на въодушевление, докато го гледаше как гори — като простичкото удоволствие, което изпитваше като хлапе, щом забиеше тока на обувката си в някоя медуза. Любимото му занимание през летните ваканции. Мейн: горещи следобеди, пробиване на медузи.