Читать «Кървави книги (Том 2)» онлайн - страница 69

— Не го искам в къщата си.

— Но какво е направил?

— Не е нужно да прави нещо. Стига ми, че е такъв, какъвто е. Знаеш ли, че хората ми се присмиват? Подиграват ми се заради него.

— Никой не ти се подиграва, Юджийн.

— Напротив…

— Не и заради момчето.

— Какво?

— Ако ти се присмиват, то не е заради него. Присмиват се на теб.

— Затваряй си устата!

— Хората знаят какъв си, Юджийн. Познават те добре, както и аз.

— Казвам ти, жено…

— Жалък си като улично псе, все говориш какво си видял и от какво се страхуваш…

Той я удари, както бе правил много пъти преди. От удара ѝ потече кръв, както бе ставало многократно през изминалите пет години, но независимо че залитна, първата ѝ мисъл бе за момчето.

— Аарон — каза тя с насълзени от болката очи, — ела с мен.

— Остави това копеле! — Юджийн целият трепереше.

— Аарон.

Детето стоеше между майка си и баща си и не знаеше кого да послуша. От объркването, изписано на лицето му, сълзите на Луси рукнаха още по-силно.

— Мамо — каза малкият много тихо. Въпреки объркването, очите му гледаха мрачно. Преди Луси да измисли как да разведри обстановката, Юджийн сграбчи детето за косата и го придърпа към себе си.

— Слушай баща си, момче.

— Да.

— Трябва да отговаряш на баща си с „да, сър“, нали? Кажи: „Да, сър“.

Лицето на Аарон се озова навряно във вонящия чатал на джинсите на баща му.

— Да, сър.

— Той остава с мен, жено. Повече няма да го водиш в онази шибана барака. Той остава с баща си.

Битката бе загубена и Луси го знаеше. Ако продължеше да настоява, само щеше да изложи детето на по-голям риск.

— Ако го нараниш…

— Аз съм негов баща, жено — ухили се Юджийн. — Да не мислиш, че ще нараня собствената си плът и кръв?

Момчето бе притиснато между бедрата на баща си в едва ли не неприлично положение. Но Луси знаеше, че съпругът ѝ е на ръба да избухне, а тогава би станал неконтролируем. Тя вече не се безпокоеше за себе си — беше изживяла своите щастливи моменти, — но момчето беше толкова уязвимо.

— Защо не се изметеш, жено? Ние с момчето искаме да останем сами, нали?

Юджийн измъкна главата на Аарон от чатала си и погледна подигравателно пребледнялото му лице.

— Нали така?

— Да, татко.

— Да, татко. Да, разбира се, татко.

Луси напусна къщата и се скри в хладния мрак на бараката, където взе да се моли за Аарон, кръстен на брата на Мойсей. Аарон, чието име означаваше „възвишен“. Чудеше се колко дълго ще оцелее той сред бруталността, която бъдещето му предлагаше.

Момчето беше накарано да се съблече. Стоеше пребледняло пред баща си, но не се страхуваше. Знаеше, че ударите с колана, които го очакват, ще му причинят болка, но това не беше истински страх.

— Ти си болнав, момче — каза Юджийн, като прокара огромната си длан по корема на сина си. — Слаб и болнав като хилаво прасе. Ако аз бях фермер, а ти — прасе, знаеш ли какво щях да направя?

Той сграбчи отново детето за косата. Другата си ръка пъхна между краката му.

— Знаеш ли какво щях да направя, момче?

— Не, татко. Какво щеше да направиш?