Читать «Кървави книги (Том 2)» онлайн - страница 61

Знаеше, че съм захапал кукичката, защото щом се забавих с отговора, той се обърна, като сви театрално рамене, сякаш казваше „пропусна си шанса“. „Къде е тя?“, попитах аз, сграбчвайки тънката му като вейка ръка. Мъжът кимна към отсрещния край на улицата и аз го последвах глупаво, като оставих зад себе си тълпата. Докато вървяхме, пътят опустя; червените фенери изчезнаха, заменени от сумрак, а сетне и от пълен мрак. Попитах го къде отиваме, после му зададох същия въпрос поне десетина пъти, но той ми отговори едва когато стигнахме до тясната врата на тясна къща, в също толкова тясна улица. „Пристигнахме“, обяви тържествено мъжът, сякаш не стояхме пред бордей, а пред Версайския дворец.

Изкачихме се по два пусти реда стъпала и стигнахме до черна врата. Той ме побутна към нея. Беше заключена.

— Вижте — подкани ме мъжът. — Тя е вътре.

— Заключено е — рекох аз. Имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне: тя беше близо, нямаше съмнение, бях сигурен, че е наблизо.

— Вижте — повтори той и посочи малка дупка във вратата. Притиснах око към дупката, като погълнах жадно извиращата през нея светлина.

Стаята беше мръсна и празна; всичко, което видях, бяха един дюшек и Джаклин. Тя лежеше с разперени ръце и крака, китките и глезените ѝ бяха завързани за груби пилони, прикрепени към голия под в четирите края на дюшека.

— Кой стори това? — попитах, без да изпускам от поглед голото ѝ тяло.

— Сама пожела — отговори той. — По нейно желание. Сама пожела.

Джаклин явно чу гласа ми, защото обърна с известно усилие глава към вратата. И мога да се закълна, че щом погледна към мен, косата ми настръхна в отговор и се разлюля по нейна заповед.

— Оливър — каза тя.

— Джаклин — рекох аз през дървото, като го целунах.

Тялото ѝ кипеше, обръснатият ѝ полов орган се отваряше и затваряше като изящно пурпурно-розово цвете.

— Пуснете ме вътре — обърнах се към Кус.

— Няма да преживеете нощта с нея.

— Пуснете ме.

— Струва скъпо — предупреди ме той.

— Колко искате?

— Всичко, което притежавате. Ризата на гърба ви, вашите пари и скъпоценности; след това е ваша.

Бях готов да разбия вратата или да счупя един по един пожълтелите му от никотина пръсти, за да го принудя да ми даде ключа. Той знаеше какви мисли ми минават през главата.

— Ключът е скрит, а вратата е здрава. Трябва да платите, господин Васи. Искате да платите.

Вярно беше. Исках да платя.

— Искате да ми дадете всичко, което някога сте притежавали, всичко, което някога сте били. Искате да влезете при нея без нищо, което да ви задържа отвън. Знам го. Всички така влизат.

— Всички? Много ли има?

— Тя е ненаситна — каза мрачно той. Това не беше хвалба на сводник, страданието му беше очевидно. — Непрекъснато ѝ водя нови мъже и после ги погребвам.

Погребва ги.

Такава, предполагам, е функцията на Кус: да разчиства телата. И когато тази нощ отмине, той ще ме сграбчи с лакираните си ръце, ще ме откъсне от нея и ще захвърли пресушеното ми, вече безполезно тяло в някоя яма, канал или горяща пещ. Мисълта не е особено приятна.

И все пак, ето ме пред масата, на която лежат всички пари, спечелени от продажбата на малкото останали ми вещи, без капчица достойнство, с живот, висящ на косъм, в очакване на един сводник и неговия ключ.