Читать «Кървави книги (Том 2)» онлайн - страница 60

По-късно, преди да се самоубие, другият наемник му казал, че Джаклин била отишла в Амстердам. Знаел го със сигурност от мъж на име Кус. Кръгът започваше да се затваря, нали?

Прекарах седем седмици в Амстердам, без да попадна на нищо, което да ми подскаже местонахождението ѝ. Разбрах къде се намира едва снощи. Седем седмици на въздържание, нещо необичайно за мен. Разочарован и обезверен, накрая отидох в квартала на червените фенери, за да си потърся жена. Както ви е добре известно, те седят като живи манекени зад витрини с розови ресни на абажурите. Някои държат в скута си миниатюрни кучета, други четат книги. Но повечето просто зяпат улицата като хипнотизирани.

Нямаше лице, което да ме заинтригува. Всичките изглеждаха тъжни и мрачни, твърде различни от нея. И все пак не можех да си тръгна. Бях като шишко в магазин за бонбони: отвращението ми пречеше да си купя, лакомията — да си тръгна.

Когато нощта напредна, ме заговори млад мъж от тълпата, който, както установих при повторен поглед, изобщо не беше млад, просто беше силно гримиран. Нямаше вежди, само две тъмни линии, нарисувани с молив върху блестящата кожа. Лявото му ухо беше накичено със златни обеци, облечената му в бяла ръкавица ръка държеше изядена наполовина праскова, от отворените му сандали се подаваха пръсти с лакирани нокти. Той ме хвана собственически за ръкава.

Трябва да съм направил презрителна гримаса, но дори да съм го засегнал, мъжът с нищо не го показа. „Приличате ми на човек с изискан вкус“, рече. Изобщо не изглеждах така. „Заблуждавате се“, отговорих. „Не, възрази той, не се заблуждавам. Вие сте Оливър Васи.“

Първата ми мисъл, абсурдна или не, беше, че възнамерява да ме убие. Опитах се да се отскубна от ръката му, но той продължи да ме стиска упорито за маншета.

„Искате жена“, рече мъжът. Дали не прие колебанието ми за положителен отговор, въпреки че казах не? „Имам жена, която не е като другите — продължи той, — истинско чудо. И знам, че искате да се срещнете на живо с нея.“

Как разбрах, че говори за Джаклин? Може би защото ме бе разпознал, сякаш тя следеше тълпата от някой разположен високо прозорец и заповядваше да водят обожателите ѝ при нея, както човек си поръчва омар за вечеря в ресторант. А може би заради начина, по който блестящите му очи ме гледаха без страх, защото страх и възторг изпитваше в присъствието на едно-единствено същество на този жесток свят. Нима не виждах себе си в опасния му поглед? Мъжът познаваше Джаклин, нямаше съмнение в това.