Читать «Кървави белези» онлайн - страница 93

— Скучен и половина.

— Не полагаш никакви усилия.

— Защо да го правя? Тъпо е.

— Поне се опитай.

Съзнавам, че в момента звуча като онези учители, които винаги съм мразил, но Гретхен умее да изкарва на преден план най-лошите ми черти.

Поглежда ме раздразнено.

— Защо? Никога няма да отида в Англия.

— Не се знае, може и да отидеш.

— Как? Ще ме вземеш ли със себе си?

Надявам се, че се шегува. Дори да е така, усещам как гърдите ми се стягат при мисълта за завръщане в Англия.

— Не мисля, че баща ти би се съгласил.

Както обикновено споменаването на Арно я отрезвява.

— Добре. И без това не искам да ходя.

— Може и да не отидеш, но няма да е лошо да научиш малко английски. Нали не искаш цял живот да останеш във фермата?

— Защо да не остана?

Гласът й звучи предупредително.

— Няма причина. Но не искаш ли един ден да се омъжиш и да се изнесеш оттук?

— Откъде знаеш какво искам да правя? Дори и да се омъжа, в никакъв случай няма да е за англичанин. Защо тогава да уча тъпия език? Тук наоколо има толкова много момчета, които биха искали да се оженят за мен.

О, да, редят се на опашка, мисля си аз. Но е време да отстъпя.

— Добре. Просто реших, че ти е скучно.

— Скучно ми е — казва тя, подпира се на лакът и ме поглежда. — Но се сещам за по-интересни неща, които бихме могли да правим.

Залавям се за храната и се правя, че не съм я чул. Днес за обяд има голямо парче хляб и купа боб с наденица. Наденицата е почти черна с бели парчета сланина из нея. Гретхен прави физиономия, когато набучвам едно парче на вилицата си.

— Не знам как можеш да го ядеш това!

— Какво му има?

— Нищо му няма. Просто не обичам кървавица.

— Кървавица?

Гретхен се ухилва, когато вижда изражението ми.

— Не знаеше ли какво е?

Не знаех. Поглеждам тъмната лепкава маса с мазните парчета в нея. Пред очите ми се появява прасето, което виси с главата надолу, а Жорж забива ножа в гърлото му. Спомням си шума на кръвта, която шурти в металната кофа. Зад този образ се крият и други, още по-нежелани.

Оставям кървавицата и бутвам чинията настрани.

— Отвратих ли те? — пита Гретхен.

— Не бях гладен.

Отпивам глътка вода, за да премахна вкуса от устата си. Нещо ме гъделичка по рамото и ме разсейва. Една мравка любопитно се разхожда по кожата ми. Бръсвам я оттам и виждам, че в тревата има десетки мравки, които се движат напред-назад и отнасят трохичките от хляба в една дупка сред корените на дървото.

Гретхен източва врат, за да види какво е привлякло вниманието ми.

— Какво има?

— Нищо, мравки.

Приближава се, за да може да ги огледа по-добре. Взема шепа пръст и я разпръсква по пътеката. Мравките започват да се въртят в кръг, антенките им се движат, след това проправят нова пътека, която заобикаля препятствието.

— Не прави така.

— Защо? Това са само мравки.

Тя продължава да ги засипва с пръст. Обръщам се, не ми е приятно да наблюдавам тази безсмислена жестокост и може би това ме кара да задам следващия въпрос:

— Кой беше бизнес партньорът на баща ти?

Гретхен продължава да сипе пръст от шепата си и да я пуска върху мравките.

— Татко няма бизнес партньор.