Читать «Кървави белези» онлайн - страница 81

— Не се намесвай, Жан-Клод.

— Защо? За да можете вие, глупаци такива, да пребиете някого в центъра на града?

— Не е твоя работа.

— Не е моя работа ли? Чия работа е тогава? Твоя?

— Той работи за Арно. Няма право да идва тук.

— А ти имаш, така ли?

Брадясалото лице на мъжа става все по-мрачно.

— Добре — продължава той, — щом толкова искате да набиете някого, можете да започнете с мен.

— Жан-Клод…

— Какво чакате?

Той разперва ръце, изглежда толкова здрав, сякаш може да прекърши и тримата едновременно.

— Хайде, смелчаци, чакам ви!

Дидие свежда поглед към краката си.

— Какво, отказвате ли се? Май вече не ви е до бой? — Мъжът поклаща глава с отвращение. — Хайде, разкарайте се!

Те не помръдват от местата си.

— Казах ви да се махате оттук!

Тримата неохотно си тръгват. Дидие спира и насочва пръст към мен.

— Още не съм свършил с теб.

Мъжът ги гледа известно време как се отдалечават и след това се обръща към мен:

— Добре ли си?

Кимвам, но трябва да се облегна на фонтана, за да прикрия треперенето си. Бузата ми гори от удара на Дидие и стомахът ме свива, но нищо сериозно.

Вдигам ръка за поздрав към възрастния играч на петанк, който отново се връща към играта, вземам бастуна от земята и се изправям, за да застана пред човека, който току-що ме спаси. Разбирам защо нападателите ми се оттеглиха. Мъжът не е особено висок, но е здрав като скала, а големите му ръце са покрити с толкова много мазоли, че сякаш е невъзможно да прокървят.

— Благодаря — казвам аз.

— За нищо. Аз би трябвало да ти се извиня — отговаря той и поклаща глава с отвращение. — Дидие ми е братовчед. Когато той прецака нещо, винаги се отразява на цялото семейство.

— Въпреки това оценявам жеста.

Вдигам мокрия плик с кроасаните от фонтана. Водата се стича от подгизналите сладкиши, докато ги изхвърлям в кошчето за боклук.

— Какъв му е проблемът с Арно?

Едрият мъж поглежда към гащеризона ми. Струва ми се, че полага усилие да не го прави.

— По къщата ли работиш?

Кимвам.

— Дойдох за строителни материали.

Забелязах, че отбягва въпроса ми. За пръв път ми хрумва, че ако съм прав и това е бащата на Мишел, ще означава, че сега върша неговата работа. Но следващите му думи изключват тази възможност.

— Трябва да съм те изпуснал. Аз съм управителят на магазина за строителни материали.

Погледът му отново се спира върху гащеризона, който съм облякъл.

— Как се озова при Арно?

— Пътувах на стоп и нараних крака си в тяхната гора. Матилде го закърпи.

— Май преди каза, че си стъпил на пирон?

Сега е мой ред да отбягна въпроса му. Не искам да го лъжа, но и не искам да предизвиквам още неприятности.

— Защо всички толкова мразят Арно? Какво е направил? — питам аз.

Лицето на Жан-Клод добива мрачно изражение.

— Нищо, което да те засяга.

— Дидие не мисли така.

— Дидие е глупак. Но ако искаш съвета ми, стой далеч от този град. Или по-добре си намери работа някъде другаде.

— Защо? Хайде, не ме оставяй да гадая — казвам аз, но той понечва да си тръгне.

Виждам как в продължение на секунда-две се раздира от колебания. Търка брадата си, очевидно обмисля нещо. След това поклаща глава, жестът е насочен повече към самия него, отколкото към мен.