Читать «Кървави белези» онлайн - страница 80

— Какво ти е, май не носиш на майтап?

— Имам работа.

— При Арно ли? — вече не се усмихва. — Каква работа? Чистиш лайната на свинете? Или си прекалено зает да чукаш дъщерите му?

Един от другите започва да квичи като прасе. Поглеждам зад тях, градският площад е абсолютно празен. Няма никой, освен възрастните играчи на петанк. Изведнъж слънчевата светлина ми се струва прекалено ярка. Падащата във фонтана вода е кристалночиста, капките й светят на слънцето.

— Какво ти е? Да не би някое прасе да ти е отхапало езика? — озъбва се Дидие. — Кажи на Арно, ако му трябва нещо, да дойде да си го вземе сам, вместо да изпраща шибания си английски слуга. Кажи му, че е долен страхливец. Да не би да мисли, че е на сигурно зад бодливата тел?

— Аз не…

— Затваряй си мръсната уста!

Грабва плика с кроасаните от ръката ми и го хвърля във водата. Стискам бастуна по-силно, защото в това време другите двама пристъпват към мен отстрани и ме притискат към фонтана. Най-после играчите на петанк ни забелязват. „Ей, Ей! Какво става там?“ — провикват се възрастните мъже, но никой не им обръща внимание.

— Познавам те, Дидие Маршан, знам кой си! — крещи единият от старците, а другият се отдалечава с бърза стъпка.

— Майната ти! — отвръща Дидие, без да го погледне.

До този момент се е нахъсвал, готвел се е да ме удари. Изведнъж замахва, изпъва ръката си, свита в юмрук, и спира в последната секунда. Всички се разсмиват, когато отстъпвам назад и краката ми опират в ръба на фонтана. Инстинктивно вдигам бастуна, но ръцете ми са тежки и непохватни.

— Значи така? — възкликва Дидие. — Ще ме удариш с това? Хайде, давай!

Не вярва, че наистина ще посмея да го направя, и за секунда шансът е на моя страна. Краят на бастуна е дебел и в него има тежест, мога да си представя какво ще стане, ако срещне главата му. Отново чувам чупенето на кости, когато Жорж вдигна чука и го стовари върху черепа на прасето, чувам и тежкото тупване на туловището на пода. За момент отново съм в тъмната уличка, виждам черната лепкава кръв на светлината на уличната лампа. Това ме разколебава, но Дидие няма подобен проблем.

Удря ме право в лицето.

Пред очите ми се появяват светлини. Залитам настрани и размахвам бастуна слепешком. Някой го избива от ръката ми. Той се изтърколва шумно на земята. Нещо ме удря в корема и оставам без дъх. Свивам се на две, вдигам ръце в напразен опит да предпазя главата си.

— Какво става тук?

Гласът е дълбок и властен. Поглеждам задъхано нагоре и виждам, че някой избутва нападателите ми встрани. Все още превит на две, единственото, което различавам, е гащеризон с презрамки и престилка отпред. Вдигам глава и виждам мускулестия мъж от бара до бензиностанцията, онзи, когото Матилде нарече Жан-Клод. Зад него е играчът на петанк, който преди малко си тръгна забързано, той едва си поема въздух и стои доста зад новодошлия, който се е изправил пред тримата младежи.

— Попитах какво става тук.

Дидие отговаря мрачно:

— Нищо.

— Значи това е нищо, така ли? А дали Филип знае, че един от механиците му се е скатал от работа и прави „нищо“ на градския площад?