Читать «Кървави белези» онлайн - страница 79

Казвам си, че не е станало нищо особено. Просто съм непознато лице в малък град, а и червената коса веднага издава, че съм чужденец. Но това разваля настроението ми и когато виждам наблизо да паркира жълт фолксваген костенурка, решавам, че повече не ми се стои в това кафене. Оставям парите в чинията и отивам в магазина за цигари отсреща, за да попълня запасите си. Наблизо има пекарна и когато излизам на улицата, ароматът на прясно изпечени кроасани е толкова силен, че не мога да му устоя. Зад тезгяха, отделен с високо стъкло, стои едра жена с леко кривогледи очи. Но когато обслужва една възрастна клиентка и се обръща към мен, усмивката й е топла като току-що изпечен хляб.

— Шест кроасана, моля.

Тя взема кифличките с форма на полумесец от тавата зад гърба си и ги подрежда в хартиен плик. Плащам за тях от собствените си пари. Предполагам, че Матилде и Гретхен ще оценят промяната, сигурно и на тях яйцата са им омръзнали не по-малко, отколкото на мен. Арно може и сам да си купи кроасани.

— Говорите като чужденец — казва жената и ми подава рестото.

Започва да ми става неприятно, макар че коментарът й е съвсем безобиден.

— Англичанин съм.

— Някъде наблизо ли сте отседнали?

— Само минавам оттук — отговарям и излизам, преди да успее да ми зададе следващ въпрос.

Време е да си ходя. Минавам напряко през площада, за да стигна до паркирания микробус. Сега и тримата възрастни мъже играят на петанк, държат сребристите топки с обратен захват и ги хвърлят, извивайки китки от долу нагоре. Земята е суха и топките почти не се търкалят по песъчливата почва. Един от играчите, новодошлият, успява да удари друга топка и да я измести встрани от дървеното топче. Следват смях и възражения. Наблюдавам ги и изобщо не чувам стъпките зад гърба ми, докато някой не извиква:

— Ей, чакай малко!

Обръщам се. Трима мъже прекосяват площада и се запътват към мен. Двама от тях са същите, които преди малко минаха край масата ми. Третият също ми е познат и стомахът ми се свива, когато се сещам кой е.

Онзи нахаканият от бара до бензиностанцията.

Устоявам на изкушението да погледна към микробуса, знам, че няма да мога да стигна до него навреме. Стискам по-силно бастуна и спирам до фонтана. Ледени пръски вода гъделичкат тила ми, тримата застават пред мен, нахаканият е една крачка пред останалите.

— Какво става? Все още ли си при Арно?

Кимвам мълчаливо. Сега си спомням името му — Дидие. Усмихва се, но това е усмивка на убиец. Изглежда на двайсет и една-две години, мускулест, облечен в изцапани с масло дънки и фланелка. Струва ми се, че протритите му работни ботуши имат стоманени върхове.

— И какво те води в града?

— Трябваше да купя някои неща.

— Задачки, а?

Усещам, че ме преценява — не е ясно колко е силен, но кракът му е зле. Освен това е самичък. Посочва към плика от пекарната.

— Какво има там?

— Кроасани.

— Дъщерите на Арно се продават евтино, а? — ухилва се той. — Макар че на мен Гретхен винаги ми се пуска безплатно.

Другите двама започват да се смеят. Искам да се обърна и да си тръгна, но Дидие препречва пътя ми.