Читать «Кървави белези» онлайн - страница 70

— Мислех, че имаш нужда от разрешително, за да колиш прасетата си сам. Няма ли такива изисквания на Европейския съюз или нещо подобно?

— Никой не може да ми каже какво да правя в собствената си ферма. Най-малко банда костюмирани бюрократи.

Арно ме поглежда сърдито, след това вади някакъв парцал от джоба си и започва да си бърше ръцете.

— Ще ми напомниш ли каква е причината да си тук?

Главата отново ме боли. Опитвам се да подредя мислите си, докато Арно прибира изцапания с кръв парцал.

— Какво искаш да кажеш?

— Трябва да има сериозна причина градско момче като теб да се крие тук. Никой ли не се пита къде си?

— Не.

— Нямаш ли приятели?

— Не и такива, които да не могат да заспят от тревога за мен.

— Ами семейство?

— Майка ми ни напусна, когато бях съвсем малък, баща ми почина.

— От какво умря? От срам ли? — Арно се ухилва свирепо. — Все още не си ми обяснил защо искаш да се скриеш в този пущинак.

— Може би си е моя работа.

— Ами ако реша, че не е само твоя? Ако ми хрумне да звънна един телефон на полицията?

Колкото и да е странно, тази заплаха изобщо не ме притеснява.

— Сигурен съм, че ако го направиш, ще се поинтересуват от статуите и капаните в гората.

Усмивката изчезва от лицето му. Погледът в светлосивите му очи става твърд, след това той отново се ухилва.

— Значи все пак си имал топки. Крайно време беше, вече започвах да се чудя.

Откъм кочината от другата страна на колибата се чува силен шум. Арно извръща глава натам, усмивката все още не е слязла от лицето му.

— Старият Баярд подуши кръвта — гласът му звучи почти нежно.

— Баярд ли?

— Нерезът.

Чува се шум на счупено дърво. Изражението на Арно се променя.

— Опитва се да излезе.

Въпреки проблемите му с гърба, не мога да го настигна, когато се спуска покрай колибата по посока на кочината. Виждам как оградата се огъва, когато нерезът се блъска в нея с яростно квичене. Една от дъските се е сцепила. Докато приближаваме, чуваме нов силен шум, цепнатината се разширява и отдолу се показва бяло дърво.

Арно крещи на нереза и пляска с ръце, докато приближава към оградата. В отговор той квичи пронизително и започва още по-силно да се блъска в оградата. Арно взема пръчка и започва да го ръга с нея през процепа.

— Хайде, проклетнико! Връщай се назад!

Животното е побесняло. С учудваща за огромното му туловище бързина, то се придвижва напред и се опитва да захапе пръчката. Арно я дръпва, отново я прекарва през процепа и в този миг се чува шумът от счупването й.

Арно я хвърля.

— Жорж! — крещи той през рамо. — Почти е излязъл! Донеси дъски.

Жорж вече се задава тичешком откъм колибата и сваля касапската престилка в движение. Но нерезът долавя миризмата на прясна кръв, която се носи от него, и започва да беснее още повече. Дъската се чупи и Арно отскача назад точно в момента, в който главата на нереза се подава през дупката. Огромните плещи на животното се блъскат в по-горната дъска и тя се огъва.

— Дъската! Бързо! — крещи ми Арно и ми сочи нещо.

Виждам наблизо едно дебело парче шперплат, подобно на онова, което Жорж използваше, за да насочва по-малкото прасе. Подавам го на Арно, но той прави жест, че не го иска.