Читать «Кървави белези» онлайн - страница 66

Съвсем скоро ритъмът на чука ме увлича и забравям за всичко останало. Светът ми се е стеснил до тази малка ивица стена над прозореца на спалнята, затова ми трябва известно време да реагирам, когато нещо вътре в стаята привлича погледа ми. После то се появява отново, проблясва в ъгъла на зрителното ми поле. Вдигам поглед и виждам едно лице от другата страна на прашното стъкло.

— Господи!

Длетото издава силен звук, когато се плъзва по дъската, удря се между стената и скелето и пада шумно върху калдъръма. Гретхен отваря прозореца и се смее.

— Изплаших ли те?

— Не — отговарям аз, но сърцето ми бие до пръсване. — Е, може би малко.

— Донесох ти кафе.

Подава ми голяма чаша кафе. Звучи така, сякаш е доволна от себе си.

— Реших, че така няма да ти се налага да слизаш долу.

— Благодаря.

Така или иначе ще ми се наложи да сляза, за да си взема длетото, но премълчавам този факт. Не съм виждал Гретхен, откакто подпали снимката снощи, но сега ми се струва, че случилото се не я тревожи особено. Тя остава в спалнята, наведена през отворения прозорец, а аз сядам на перваза.

— Матилде каза, че ще ми даваш уроци по английски.

Има нещо закачливо и дяволито в начина, по който го казва.

— Щом искаш да вземаш уроци.

— Идеята беше нейна — казва тя и лицето й моментално помръква, след това отново светва. — Може да учим следобедите. По това време татко спи, а Матилде е заета с Мишел. Никой няма да ни пречи.

Усмихва се широко и очаква да види каква ще е реакцията ми. Отпивам от кафето и се правя на равнодушен, макар в действителност да не е така. Кафето е черно и силно, има опасност да изгори езика ми.

— Както кажеш.

— Какво е това на крака ти? — пита Гретхен, забелязала импровизираната гумена обувка.

— Матилде го направи.

— Матилде ли? — Усмивката изчезва. — Изглежда тъпо.

Отминавам думите й. Откъм отворения прозорец идва тежка, но не и неприятна миризма. Сега, когато го няма прашния воал на стъклото, скъсаните тапети и спуканият гипсов таван се виждат много по-ясно. Железният креват с дюшек на бучки и продълговата възглавница отгоре изглежда така, сякаш всеки момент ще се разпадне върху голите дъски.

— На кого е била тази стая? — питам аз.

— На мама.

Забелязвам, че не казва, че стаята е била и на Арно. Посочвам снимката върху скрина.

— Това те с баща ти ли са?

Тя кимва.

— Да, на сватбата им.

— На колко години беше, когато тя умря?

— Била съм съвсем малка. Не я помня — отговаря Гретхен, но гласът й звучи отегчено. — След като умря, обичах да си играя с инвалидната й количка. Но после паднах и се нараних и татко я счупи.

Добре че никога не е имала пони, казвам си аз. Но както в много други случаи, свързани с Гретхен, и този път запазвам мислите за себе си. Тя се е умълчала и кълна се, предусещам какво ще каже в следващия момент.

— Защо не влезеш вътре?

— Не, благодаря.

Отместила се е, за да ми направи място да се прехвърля през прозореца.