Читать «Кървави белези» онлайн - страница 64

Тя спира, когато ме вижда, след това затваря вратата.

— Къде беше? — питам аз тихо.

— Останах при едни приятели — отговаря, без да ме погледне в очите.

— Не можа ли да се обадиш?

Прави някакъв неясен жест. Пребледняла е, под очите й има големи тъмни сенки.

— Стана късно. Не исках да те безпокоя.

— Ясно — кимам, като че ли думите й звучат съвсем разумно. — Какви приятели?

— Не ги познаваш — Тръгва към банята. — Трябва да…

— Какви приятели?

Клоуи спира, но остава с гръб към мен.

— Бях при един човек, когото познавам отпреди, това е.

— При същия мъж, с когото Таня ми каза, че си говорила снощи?

Извръща учудено глава. След това бързо кимва.

— Той бивше гадже ли ти е?

Отново кимва. Имам чувството, че някой е притиснал гърдите ми и не ми стига въздух. Не мога да повярвам, че това се случва.

— Спа ли с него?

Сега се обръща към мен, лицето й е пребледняло.

— Моля те, недей…

— Спа ли с него?

— Не — изкрещява тя, изведнъж обзета от гняв. — Нищо не се случи, ясно ли е? А сега ме остави на мира.

— Да те оставя на мира? Щях да умра от притеснение! Реших, че е станал някакъв инцидент или… или че си била нападната. Сега се появяваш, съобщаваш ми, че си била с друг мъж и очакваш да си замълча?

— Изобщо не ти влиза в работата, разбра ли?

Замръзвам и просто впивам поглед в нея. Все още кипя от гняв, но напълно съзнавам, че ако му се отдам, после няма да има връщане назад.

— Наистина ли мислиш това, което каза?

— Не. Не знам. — Започва тихо да плаче. — Съжалявам!

Изтичва в банята и заключва вратата. Седя там и не чувствам нищо, абсолютно нищо.

9

На следващата сутрин вече съм станал, когато Матилде идва да ми донесе закуската, събуди ме главоболието от препиването и непрекъснатото кукуригане на петела отвън. Снощи изпих още една бутилка вино с вечерята и независимо от мнението ми за „Шато Арно“, не може да му се отрече, че е силно. Слизам по стълбите и поставям главата си под крана, така свалям и последните следи от съня. Водата капе от косата ми, докато седя по боксерки пред плевнята и се наслаждавам на ранната прохлада, която гали голата ми кожа.

Утрото е прекрасно като всяко друго утро, откакто съм тук. Небето е безкрайно синьо, все още не е нажежено до бяло от горещината, която ще дойде. На хоризонта се вижда черната ивица на един облак, но той е прекалено далеч и в него няма нищо заплашително.

Подритвам леко към ръждивочервената кокошка, която явно е твърдо решена да кълве около крака ми, и вдигам поглед, когато чувам стъпките на Матилде.

— Добро утро — поздравява тя.

Както винаги лицето й не издава почти нищо. Оставя таблата със закуската на земята до мен. Над чашата с кафе се вдига едва забележима пара, а хлябът мирише така, сякаш е прясно опечен. Двете обелени яйца лежат едно до друго върху чинията и ми приличат на нечии задни части.

— Виж какво направих — казва Матилде и ми показва нещо, което носи под мишницата си. — За крака ти е.

Показва ми един гумен ботуш, по-голямата част от който е изрязана и е останала само подметката. От двете й страни са пробити дупки и от тях висят връзки за обувки.