Читать «Кървави белези» онлайн - страница 67

— Няма проблем, никой вече не влиза в тази стая.

Кафето все още е горещо, но въпреки това отпивам от него.

— Ще остана тук.

— Какво ти е?

— Нищо.

— Тогава защо не влезеш вътре? Не искаш ли?

— Работя.

— Не, не работиш. Пиеш кафе.

Усмивката й е едновременно провокативна и самоуверена. В Гретхен има нещо, което ми напомня за котка — гальовна и мъркаща, когато очаква да я погалиш, но и способна да те разкъса с нокти, ако настроението й се промени.

Никога не съм бил спокоен в присъствието на котки.

— Въпреки това работя — отвръщам.

Главата ми пулсира, махмурлукът се връща с пълна сила.

Тя сяда на леглото и започва да полюшва единия си крак.

— Ти да не си гей?

— Не съм.

— Сигурен ли си? Отказваш покана от хубаво момиче, според мен си гей.

— Добре, гей съм.

Изглежда, напълно е забравила случката със снимката в таванското помещение. Но щом тя не я споменава, и аз няма да го направя. Усмихва се палаво, ляга на леглото, подпира се на лакти и подгъва единия си крак.

— Не ти вярвам. Мисля, че просто си срамежлив и имаш нужда от нещо, което да те отпусне. — Повдига вежда и продължава да се усмихва. — Е?

— Ей, ти там горе!

Усмивката на Гретхен изчезва, когато чува виковете на Арно откъм двора. Поглеждам надолу от скелето, надявам се, че ще е достатъчно разумна да замълчи. Арно стои на калдъръма, вперил гневен поглед в мен. Шпаньолът е до краката му, наострил е уши и също гледа нагоре.

— Какво правиш?

Не знам какво може да види и да чуе от мястото, на което е застанал. Устоявам на желанието да погледна през рамо.

— Почивам си.

— Нали преди малко започна — поглежда ме недружелюбно и поклаща глава. — Слез тук долу.

— Защо?

— Имам друга задача за теб.

Не знам дали да изпитвам облекчение.

— Каква друга задача?

— Ще помагаш да заколим едно прасе. Освен ако не си прекалено чувствителен.

Надявам се, че се шегува. Но очите му светят и ме наблюдават внимателно, предизвикват ме да откажа. А аз не искам да оставам тук горе повече от необходимото, не мога да разчитам, че Гретхен няма да направи някоя глупост.

— Ще те настигна.

Обръщам се, преди да успее да каже нещо друго. За миг, преди да погледна в спалнята, пред очите ми е образът на Гретхен върху леглото, толкова е ярък, че почти виждам загорялата й кожа на фона на избелелите сини райета на дюшека.

Леглото е празно. Спалнята също. По прашните дъски на пода се виждат едва забележими следи, оставени от краката й на влизане и на излизане от стаята.

Затварям прозореца, доколкото мога, и се отправям към стълбата.

* * *

Арно и Жорж вече са избрали една от свинете. Докато вървя по пътеката към свинарниците, чувам квичене и груби възгласи. Когато излизам на поляната, виждам как Жорж е подкарал обреченото животно към вратата на кочината, която Арно държи отворена. Оставалите свине, съвсем разумно, са се скатали. Струпали са се в далечния край на ограденото пространство, колкото е възможно по-далече от двамата мъже. В съседната, по-малка кочина се вижда тъмната сянка на нереза, който се движи важно напред-назад покрай оградата и възбудено грухти.

Свинята, която Жорж е подкарал към вратата, е сравнително малка, не по-голяма от лабрадор, но все пак изглежда достатъчно едра, за да го събори на земята. Той обаче очевидно знае какво прави. Кара я да се движи, като я пляска с тънка пръчка и едновременно с това я направлява с една квадратна дъска, която държи притисната до главата й. Нито той, нито Арно показват, че са ме забелязали, докато изкарват свинята от кочината. Арно върви по петите на Жорж, който е подкарал животното към усамотената колиба в единия край на поляната. Постройката започва да ми изглежда странно зловеща.